Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Изгубеното езеро

Lost Lake

Copyright © Sarah Addison Allen, 2014

All rights reserved.

© Емилия Карастойчева – превод от английски език

© Димитър Стоянов – Димо – худ. оформление на корицата

© Издателство ЕРА, София, 2014

ISBN 978-954-389-277-8

На изгубените

Париж, Франция

1962

Влажният нощен въздух разпръскваше искрици като от огниво от лампите. Аби Пин залитна отново, засмя се и хвана Джордж под ръка. Плочките по тротоара бяха повдигнати от корените на отдавна отсечени стари липи. Джордж крачеше уверено, но обувките с токчета на Аби я затрудняваха и тя стъпваше нестабилно – троп-троп-пауза-залитане – все едно е пияна или изпълнява неритмичен танц.

Джордж се приведе и º прошепна колко я обича и колко красива изглежда тази нощ. Тя се усмихна и зарови лице под мишницата му. Тук се чувстваха толкова волни. Всеки изминал ден подклаждаше желанието им да не се връщат. Пишеха кратки писма или картички на семействата си, а Джордж редовно изпращаше у дома екстравагантни мебели и антики, ала не споменаваха нито дума за завръщане.

С тъмните си тесни улички Париж бе съвършеното място да изчезнеш. През първата седмица от медения им месец с часове се лутаха из мъглата и накрая се озоваваха на непознати пресечки и алеи, препъваха се в улични котки, които понякога ги отвеждаха до топли кафенета и ресторанти – ако бяха благоразположени, разбира се, и преяли с плъхове. Обикновено двамата се прибираха в хотела призори и спяха прегърнати до следобед. Джордж плащаше на младия син на собственика да им носи надвечер в стаята кафе и банички със сирене и спанак. Хранеха се в леглото, сгушени под измачканите завивки, наблюдаваха залеза и обсъждаха накъде да тръгнат, когато се спусне мрак и превърне улиците в идеални лабиринти за игра на криеница.

Тази нощ вървяха безцелно и се опитваха да се изгубят. Ала не успяваха. От четири месеца обикаляха парижките улици. Дори в тъмното започваха да разпознават някои квартали по смътния мирис на пепелищата от войната. А някои места край реката разпознаваха по плискащата се вода. На вечеря – състояща се само от гъби, защото това искаха – отново не заговориха за дома. Джордж спомена младата двойка от Амстердам, с която се срещнаха вчера.

– Амстердам е чудесно, нали? – попита той Аби.

Тя се усмихна, разбрала какво намеква.

– Да, ще е чудесно.

– Дали да не отидем там?

– И да се изгубим – додаде жената.

– Страхотна идея.

Той се протегна, хвана ръката º и я целуна.

Е, семейството на Аби щеше да почака, макар писмата им да ставаха все по-настоятелни и загрижени. „Не е прилично“, пишеше майка º, „меденият месец да продължава толкова дълго. Нали заминахте само за две седмици! На нас със сестра ти ни омръзна да измисляме извинения. Прибирай се в Атланта. Заеми отреденото ти място.“

На връщане към хотела минаха край познат ресторант – издаде го натрапчивата миризма на пържени наденички. Камбанката над входната врата иззвъня и жълтата светлина отвътре се разтопи като масло в мъглата. Чуха гласове и спряха. Мъж и жена излязоха от ресторанта. Смееха се, шепнеха. Гласовете им потънаха в изкусителната нощ, приютила десетки невидими влюбени в безистените. Бяха толкова тихи, че долавяха как правят любов едва когато минеха през нажежения от желанието им въздух. Понякога и те се поддаваха на изкушението. През първата им нощ в Париж Аби се поколеба, когато Джордж я поведе под тясно мостче, притисна я към влажните камъни, обсипа я с целувки и повдигна полата º с трескави ръце. После обаче осъзна колко е свободна тук и си помисли: „Това съм аз. Това съм истинската аз. C’est moi.“ И зашепна думите отново и отново.

Това наистина бе тя. Това бе нейното решение, нейното щастие. Омъжи се за Джордж не за да помогне на семейството си. Парите изтичаха през пръстите им като вода през сито. Никога не успяваха да ги задържат. Поколения наред жените от семейство Морис се бяха опитвали да се влюбят в богати мъже. Сестрата на Аби – Мерили – бе единствената им надежда. Богатите мъже харесваха красиви жени. Мерили несъмнено щеше да завърти главата на някой богаташ с русата си, лъскава коса и със страстните си зелени очи. Тя обаче зърна момчето, което пълнеше резервоара им, и пропадна. Високата и особена Аби с нейното единствено постижение, че е първото дете, изчело всички книги в училищната библиотека, изненада всички и се омъжи за богаташ. На сватбата дойдоха роднини на семейство Морис от пет съседни щата, протегнали победоносно ръце към парите на съпруга º. Очевидно не разбираха, че Аби не го е направила заради тях. Влюби се в Джордж още като дете. Никой обаче не º вярваше.

Джордж продължаваше да говори за Амстердам. Наближаваха Моста на неверните – парижаните мълвяха, че ако любовта им не е искрена, младите няма да успеят да го прекосят. Мостът на неверните бе последният преди хотела им. Аби забави крачка. Не искаше да се прибира толкова рано. Усмихна се. Откога часовете след полунощ се наричаха „рано“? Всъщност отлагаше момента да получи неизбежната поща – нови загрижени писма от майка º, нови молби за заеми от роднини, покани от новите º сродници да се присъедини към еди-какви си клубове или да посети партита, щом се върнат, язвителни бележки от сестра º Мерили – предвидената за такъв живот вреше и кипеше, че се е разминала с него. Нищо чудно да ги очакват и телефонни съобщения; собственикът на хотела ги смяташе за нетактични, ала майка º бе непоправима – типична американка от Юга, за която телефонната жица е жизненоважно социално средство за възможно най-честа употреба.

Заминеха ли за Амстердам, предишният им живот щеше да ги остави за малко на мира. Докато ги разкрият, щяха да се насладят на една-две седмици уединение. Младата жена кимна доволно.

С Джордж стъпиха на моста. Старите кръгли лампи се появяваха една по една в мъглата, засияваха ярко, когато ги наближаваха, а после помръкваха, сякаш безплътни ръце ги включват и изключват.

В мрака по средата на моста, където той се извиваше като котешки гръб, мъглата се сгъсти и очерта силует – бледа ръка и сивкава нощница, чиито краища трептяха от вятъра, надиплил водата долу. Едва на няколко стъпки от фигурата Аби проумя, че вижда не призрак, а млада жена, стъпила върху парапета. Пръстите на краката º се бяха свили над студения каменен ръб като птичи нокти.

Аби застина и дръпна съпруга си да спре.

– Какво има? – попита той, проследи накъде гледа и възкликна: – Мили Боже!

Няколко секунди и двамата не помръднаха от страх, че и най-лекият полъх ще блъсне момичето в реката.

Аби бе чувала как хора с разбити сърца се самоубиват на Моста на неверните, но като всички слухове ги приемаше като митове до доказване на противното. Сърцето º ненадейно натежа като олово. По света имаше толкова щастие. Навсякъде. Безплатно. Тя не разбираше защо някои хора – роднините º например – просто отказват да го вземат.

Момичето бе красиво – с кожа като прясна сметана и дълга коса, толкова тъмна, че сякаш из­смук­ваше цвета на всичко наоколо. Беше дребничка. Французойките приличаха на птички с деликатни кости – Аби не можеше да си представи какво е да си тъй крехка.

Момичето не се обърна. Аби се почуди дали изобщо усеща присъствието им. Протегна бавно трепереща ръка. Пръстите º спряха във въздуха на няколко сантиметра от момичето. Дали щастието е като електричеството? Не сме ли всички ние проводници? Ако я докосне, ще долови ли тя щастието º?

– S’il vous plaît – промълви.

Искаше º се да може да каже още нещо. Със сестра º Мерили учеха френски в гимназията в Атланта. С надеждата да º осигури път към богатите мъже, майка им ипотекира къщата, та Мерили да посещава Гимназията за изтънчени госпожици на мадам Годел. Записа и другата си дъщеря заради нищожната възможност някой от преподавателите да хареса усърдието º и поне да се омъжи за човек, който носи вратовръзка. Мадам Годел би се ужасила колко малко си спомня Аби от френския. Е, все пак повече от Мерили. Поне можеше да попита колко е часът и да си поръча чаша вино. Един ден Мерили задигна речника на мадам Годел и научи всичко, което смяташе за необходимо, а именно: „Целуни ме, глупако.“

– S’il vous plaît – повтори Аби. – Моля ви…

Момичето обърна бавно глава и я погледна. Очите º бяха тъмни като косата, красиви и замечтани. Сълзи капеха от тях и мокреха предницата на нощницата º. Сигурно замръзваше в тази есенна нощ, ухаеща на дим от камини. Устните º трепнаха, оформяйки думи, ала не се чу нищо. Махна нетърпеливо с ръка на Аби и Джордж да си вървят.

– S’il vous plaît – прошепна Аби.

– Joie de vivre! – произнесе гръмогласно Джордж единствените думи на френски, които знаеше – научи ги в един бар през първата им нощ в Париж.

Типично бе за него да изтърси нещо подобно в такъв момент. Той бе сърдечен веселяк. Имаше пари, но беше новобогаташ и не го криеше. Липсваше му вродената апатия, характерна за старите пари, която кара околните да смятат, че само прекосяват сънищата на богатите като незабележими сенки. Джордж печелеше симпатиите на всички. Смехът му ехтеше като буре с уиски. Бузите му бяха червени почти колкото косата. Погледнеш ли го, веднага разбираш, че способността му да обича е необятна като света. Нямаше никакъв шанс срещу семейството на Аби.