Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 Страница 15

Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.

По-точно казано, това беше фолклорна музика.

По мелодията на „Скопеният овен“ бяха написани стотици песни. Песни за любов и за война, за трагедия и за похот. Не си направих труда да изпея която и да е от тях. Не използвах думи. Само музиката. Само мелодията.

Вдигнах поглед и видях лорд Тухлената челюст, който се наведе към Дена с презрителен жест. Усмихнах се и продължих старателно да свиря мелодията на струните на лютнята си.

Но скоро след това усмивката ми се стегна. На челото ми избиха капчици пот. Прегърбих се над лютнята и се съсредоточих върху онова, което правеха ръцете ми. Пръстите ми се стрелнаха и затанцуваха, а след това полетяха.

Свирех твърдо като сипеща се градушка, като чук, който се стоварва върху месинг. Свирех нежно като слънцето, докосващо житата наесен, и изящно като един-единствен лист, завъртян от вятъра. Не след дълго се задъхах от напрежение. Побелелите ми от стискане устни образуваха върху лицето ми тънка линия.

Когато стигнах до припева по средата, разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Върху дървения подиум на сцената се посипа дъжд от пръски пот. Поемах си въздух с мъка. Гърдите ми се надигаха като ковашки мехове и се напрягаха като препускащ кон, на чиято уста вече е избила пяна.

Всяка нота на мелодията отекваше ясно и звънливо. Веднъж за малко не сбърках. За миг ритъмът се поколеба неуверено… След това някак успях да се съвзема, да продължа и да стигна до финала, изсвирвайки тоновете звучно и леко, въпреки че изморените ми пръсти едва се виждаха от голямата скорост.

След това, точно когато вече беше очевидно, че не бих могъл да продължа нито миг повече, последният акорд отекна в залата и аз изтощено се отпуснах на стола си.

Публиката избухна в оглушителни ръкопляскания.

Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.

Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.

Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.

Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.

Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.

По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.

И така, засвирих „Тинтататорнин“. Облегнах се назад на стола си, кръстосах глезени и малко се поотпуснах. Ръцете ми се движеха лениво по струните. След първия припев си поех дъх и леко въздъхнах като малко момче в безкрайно дълъг, летен ден. Очите ми започнаха да обхождат безцелно и отегчено залата.

Докато свирех, се размърдах на стола си, опитвайки се да застана удобно, но така и не успях. Намръщих се, изправих се и погледнах към стола така, сякаш вината за това беше негова. След това седнах отново, като се извих с недоволно изражение на лицето.

През цялото това време десетте хиляди ноти на „Тинтататорнин“ танцуваха и подскачаха весело. Възползвах се от паузата между два акорда и се почесах мързеливо зад ухото.

Бях толкова улисан в малкото си представление, че наистина усетих как ми се допрозява. Прозях се с пълна сила, толкова широко и продължително, че хората на предните редове можеха да преброят зъбите ми. Поклатих глава, сякаш за да я прочистя, и потърках насълзените си очи с ръкава си.

През цялото това време „Тинтататорнин“ се носеше във въздуха. Влудяващата хармония и контрапунктът се преплитаха и след това се разделяха. Всичко беше безупречно, сладостно и непринудено като дишането. Когато дойде краят и десетките разплетени нишки на песента се събраха в едно, нямаше бравурен финал. Просто спрях и леко потърках очи. Нямаше кресчендо. Нямаше поклон. Нищо такова. Разсеяно изпуках кокалчетата на ръцете си и се наведох да прибера лютнята си обратно в калъфа.

Този път първо дойде смехът. Същите хора дюдюкаха и тропаха по масите си два пъти по-силно от преди. Това бяха моите хора. Музикантите. Изражението на отегчение изчезна от лицето ми и аз им се усмихнах многозначително.

Няколко мига по-късно последваха аплодисментите, но те бяха откъслечни и смутени. Още преди светлините да се запалят отново, ръкоплясканията преминаха в шепота на стотици разговори из цялата зала.

Мари се втурна да ме поздрави с усмихнато лице, докато слизах по стълбите. Разтърси ръката ми и ме потупа по гърба. Беше първата от мнозина — всичките музиканти. Преди да изпадна в затруднено положение, Мари ме хвана под ръка и ме поведе обратно към масата ми.

— Бога ми, момче! — възкликна Манет. — Тук си като някой малък крал.

— Това не е и половината от вниманието, което получава по принцип — обади се Уилем. — Обикновено те все още го аплодират, когато се връща на масата си. Младите дами пърхат с клепки и обсипват пътя му с цветя.

Сим огледа помещението с любопитство.

— Реакцията изглеждаше… — Той потърси подходящата дума. — Смесена. Защо е така?

— Защото младият ни майстор на шестте струни има толкова остър ум, че сам се поряза — заяви Станчион, доближавайки се до масата ни.

— И ти ли го забеляза? — сухо попита Манет.

— Мълчете! — сгълча ги Мари. — Беше блестящо.

Станчион въздъхна и поклати глава.

— Що се касае до мен — многозначително отбеляза Уилем, — аз бих искал да знам какво се обсъжда в момента.

— Нашият Квоте изсвири най-простата песен на света и направи сламата да изглежда като злато — обясни Мари. — След това подхвана истински музикален шедьовър — нещо, което само шепа хора тук са в състояние да изсвирят, и го направи да изглежда толкова лесно, та човек да помисли, че и дете може да го изсвири с калаена свирка.

— Не отричам, че беше хитро — съгласи се Станчион. — Проблемът е в начина, по който го направи. Всеки, който скочи да му ръкопляска на първата песен, сега се чувства като идиот. Те мислят, че си си направил майтап с тях.

— Което е и самата истина — изтъкна Мари. — Изпълнител подвежда публиката, в това е смисълът на шегата.

— Хората не обичат да се шегуват с тях — отвърна Станчион. — Всъщност това ги обижда. Никой не обича да си правят майтап с него.

— Технически погледнато — намеси се Симон, — той се пошегува с лютнята.

Всички се обърнаха да го погледнат и усмивката му леко повехна.

— Не разбирате ли? Квоте наистина се пошегува с лютнята. — Той сведе поглед към масата и усмивката му изчезна, а лицето му смутено се изчерви. — Съжалявам.

Мари се засмя непринудено.

Манет се обади:

— Значи всъщност проблемът е, че има два вида публика — такава, която разбира достатъчно от музика, за да схване шегата, и такава, на която шегата трябва да бъде обяснена.

Мари направи тържествуващ жест към Манет.

— Точно така — обърна се тя към Станчион. — Ако идваш тук и нямаш достатъчно познания да схванеш шегата, то тогава заслужаваш малко да ти натрият носа.

— Само дето повечето от тези хора са благородници — не се съгласяваше Станчион, — а нашият млад хитрец все още си няма покровител.

— Какво? — изненада се Мари. — Трепе преди месеци разпространи новината за теб. Защо още никой не те е грабнал?

— Амброуз Джакис — кратко отвърнах аз.

— Той музикант ли е? — По лицето й не пролича да го познава.

— Син на барон — обясни Уилем.

— Как е възможно той да ти попречи да си намериш покровител? — смутено се намръщи тя.

— Разполага с достатъчно свободно време и толкова много пари, сякаш е господ — сухо отвърнах аз.

— Баща му е един от най-могъщите хора във Винтас — добави Манет и след това се обърна към Симон: — Кой поред беше той на опашката за трона, шестнайсети ли?

— Тринайсети — навъсено отвърна Симон. — Целият род Суртхен загина в морето преди два месеца. Амброуз не спира да се хвали, че баща му е на дванайсет крачки от кралската титла.