Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът Страница 17

- Не, не това имах предвид… - опита се да поясни той, но тя го прекъсна.

- Знам какво имаше предвид, Антъни, но ти не знаеш как да питаш.

Гони не знаеше как да отвърне. За него напоследък не ieiue необичайно да не намира думи.

За щастие Баба го освободи от затруднението. Тя стана, шютегна се и го попита:

■ Имаш ли какво да ядеш?

Макар да знаеше, че са празни, Тони бързо провери джо-§01(ете си и отговори:

К-Не, съжалявам. Нямам нищо за ядене.

I - Това не е проблем - успокои го тя. - Аз имам предос-ртъчно храна.

Казвайки това, Баба се засмя и се отправи полека към ириичената колиба, от чиито пролуки и цепнатини навън Ьруеше топла светлина. Той също стана и за последен път ■Р огледа, докато вечерта постепенно заличаваше цветове-К наоколо. Видя няколко светлини, малки бели точки, Ирьснати безразборно най-вече вътре или близо до поруте-рвга къщурка. С изненада забеляза в далечния край на рюра струпани на едно място още светлини, по-ярки. Не и спомняше там да беше видял някакви постройки, но не (Vine се и вглеждал.

Изтегна се за последен път, тъй като се беше посхванал ш седенето, измина няколкото крачки до вратата и надникна през нея. Отвътре къщурката изглеждаше по-голяма, но В жа навярно бе илюзия, създавана от начина, по който бе Ьолзотворено пространството. Огън гореше до едната йена, димът от който, издигайки се, изчезваше в сложна поредица от малки навеси, чието предназначение вероятно finne да не позволяват на дъжда да угаси пламъците, като Н същото време отвеждат пушека.

I -■ Може ли да вляза? - попита той.

| ■ Разбира се, винаги си добре дошъл тук! - Индианката |§Ъг сърдечен жест го покани вътре. На пода имаше одеяла р е риск да наруши някакъв етикет, Тони седна върху тях, и шенадан от плюшената им мекота. Баба, изглежда, нямаше нищо против и той се настани удобно, наблюдавайки я как се суети около тенджера, от която се носеше ухание на яхния. Някакъв плосък хляб се печеше на камък до огнището. Просто, мамещо и ненатоварено с очаквания, усмихна се той на себе си.

Жената ритмично се поклащаше, сновейки между тен джерата и хляба, движенията й бяха почти като танц.

- Може ли да ти задам един въпрос?

- Искаш да узнаеш защо живея тук, в тази „схлупеиа къщурка“. Мисля, че това определение ти дойде наум заради несъответствието й с твоите цивилизовани и изтънчени възприятия.

Нямаше смисъл да отрича.

- Да, именно това се питах. И защо?

- Това беше най-доброто, което ти ми предостави - отговори тя, без да прекъсне работата си или да се обърне към него.

- Моля? Най-доброто, което аз съм ти предоставил? Нямам нищо общо с тази къщурка. Аз бих построил нещо много по-добро, не това. Как можеш да си помислиш…

- Всичко е наред, Антъни! Нямам никакви очаквания. Благодарна съм, че и това място отдели в сърцето си. Нямам почти никакъв багаж. - Тя се усмихна сякаш на някак ва своя тайна мисъл. - Мога да направя свой дом от най-простия подслон. Няма защо да се чувстваш виновен или да се срамуваш. Истински благодарна съм и пребиваването ми тук е радост!

- Та… нали това съм аз, това е моят свят… и съм отредил толкова малко място за теб? За Исус съм отделил повече, но и то представлява запусната ферма…

Тони внезапно се натъжи, без да знае защо.

- И той се радва, че е тук. С радост прие поканата.

- Покана? Не си спомням да съм го канил, а също и теб. Дори не знам коя си. Не съм убеден, че някога съм опознавал няког о достатъчно, за да отправя покана към него.

I Сега Баба се обърна към Тони и облиза лъжицата, с коя то бъркаше яденето на огьня.

I-Поканата не беше отправена от теб, Антъни. Ако за-Ийсеше от теб, вероятно никога нямаше да ни предоставиш |т»1можността да живеем тук.

Отново объркан, Тони попита колебливо:

- Но щом не е била моя, чия е била тогава поканата?

I - На Отец. На Татко Бог.

[ - На Бащата на Исус… ли искаш да кажеш? Бог Отец? К Тони беше изненадан и разочарован. - Че защо би ви |оканил той тук?

I»- Ами, независимо от всичко, което вярваш или не вяр-|йш за него… между другото почти нищо от това, което ■рваш за него, не е вярно… Та независимо от това, Татко Ьиг те обича с непоколебима любов. Затова си тук. Ние Ьоделяме неговата обич.

Казвайки това, тя загреба с черпак яхния от тенджерата ■напълни една купа, която му подаде заедно с чист парцал, ■рйто да използва като салфетка.

I Сега вече Тони беше ядосан! Ето къде била уловката, Критият замисъл, причината за цялата тази опасна лъжа. ■пято и да беше тази жена, макар да беше привлечен от мен, както от Исус, тя беше изкарала наяве неговото базис-н> допускане, истинската болка в сърцевината на неговото крадание. Ако имаше Бог, той беше чудовище, зъл моше-рк. който си играеше със сърцата на хората, правеше Кеперименти, за да разбере колко страдание са способни ш понесат, предразполагаше ги да му се доверят, а после Ьшкваше копнежите им и изобщо всичко, което имаше Кон кост за тях. Изненадан от яростта в себе си и полагайки усилие да се успокои, той опита от яденето. То му въз-и< пства. Ароматите на подправките сякаш потушиха гнева ■у н той се успокои.

■ ~ Еха! - възкликна той.

- Хубаво възклицание е „Еха!“, едно от любимите ми засмя се жената. - Добре дошъл, Антъни!

Той погледна към нея. Тя сипваше с черпака яхния и за себе си. Огънят подчертаваше достолепното й присъствие и сякаш разнасяше някакво ухание, което придаваше на помещението атмосфера на богослужение. Не му се вярва ше, че Исус и тази жена са свързани с Бог, за когото гово реха с такава почит. Дори да беше забелязала, че е напрег нат, не го показа.

- А Татко Бог живее ли тук… в моя свят? - попита Тони с известна неувереност в гласа, докато в същото време мислеше за светлините, които бе видял в далечния край на двора.

- Не живее. Антъни, ти така и не предвиди място за Него, не и в очертанията на тези стени. Ала тъй като Той никога не отсъства, чака в онези гори, отвъд стените на сърцето ти. Не обича да насилва никого. Твърде почтителен е. Жената говореше с мек глас. Тони предпочиташе да беше доловил поне разочарование в него. То все пак беше упраи ляемо, податливо на въздействие. Добротата обаче бе твърде хлъзгава и недосегаема.

Той бързо успя да потисне гнева си и загреба отново от яхнията, сменяйки темата:

- Това е изумително! Вътре има подправки, които не разпознавам.

Баба му се усмихна с благодарност.

- Направих я почти от нищо, по стара семейна рецепта, Не ме питай за нея, защото няма да ти я разкрия.

Тя му подаде парче от плоския хляб. Той го потопи м яхнията и отхапа от него. И този вкус не му напомняше за нищо, което бе опитвал.

- Ако отвориш ресторант, ще направиш състояние.

- Бизнесменът в теб никога не спи, Антъни. Радостта и удоволствието имат за теб стойност единствено ако можещ да ги превърнеш в продаваема стока. Това е като да запрсЧ чиш с бент реката и да я превърнеш в блато.

1 Той си даде сметка колко глупаво бе прозвучало изказ-пмнето му и понечи да се извини. Тя вдигна ръка:

I - Антъни, недей. Това беше просто наблюдение, не оце-Иьчно съждение. Не очаквам от теб да бъдеш различен от foBa, което си. Познавам те, но също така знам как си устроен и какво е заложено в теб. И възнамерявам да призо-Ш истинската ти същност от дълбините, от мрака, където ще е изгубила.

Гони отново се почувства неудобно, сякаш жената го f’fiiie разголила.

I - Ъм, благодаря ти, Бабо - смотолеви той и се опита да III «мисли друга тема на разговор, някоя по-безопасна. - Като ■ниоворихме за храна, в моето състояние… нали знаеш, в ■ома съм… нужно ли е да се храня?

I Отговорът й беше бърз и директен:

Е - Не. В болницата те поддържат със системи. Но не така fit представям аз доброто хранене. - Баба остави купата си ft I е наведе напред на табуретката си, привличайки внима-шсто на Тони. - Чуй ме, Антъни. Ти умираш.

[ Да, знам това, Исус ми каза, че всички ние…

I Не, Антъни, не става въпрос за това. Лежиш в интен-■Ивното отделение на университетската болница и набли-■ti ма моментът, когато ще настъпи физическата ти смърт. \ мираш.

Той се облегна назад и се опита да асимилира думите й. ■ -• Затова ли съм тук? Защото умирам? Всеки ли минава ■рп това, каквото и да представлява тази… тази намеса? Ьииоа впрочем е нейната цел? Спасяването на душата ми? • Топи почувства как косъмчетата по врата му настръхнаха, ■^дразнението му бързо нарастваше и кръвта нахлуваше 11 нивата му. - Ако вие, особняци такива, действително сте Врг, тогава защо не сторите нещо? Защо просто не ме из-■ркунате? Защо не изпратите някой свещеник горе в болни-Цшл, за да се помоли да не умирам?

I-Антъни… - опита се тя да му каже нещо, но той вече Н Реше изправил.

- Аз умирам, а вие седите тук и бездействате. Може да не съм кой знае какъв праведник, съгласен съм, че пропилях живота си, но нищо ли не означавам за вас? Нищо ли не струвам? Ако не поради друга причина, сторете нещо заради майка ми, нали тя ме обичаше и беше праведна, вярваща жена. Не е ли това достатъчно? Защо съм тук? - Гласът му се повишаваше все повече, а раздразнението му започна да избива през пролуките на страховете му. Имаше отчаяната нужда да направи нещо, за да възвърне самообладанието си. - Защо ме доведохте тук? За да ми кажете в лицето що за безполезен боклук съм? Така ли?