Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът Страница 19

Тази лекота и закачливост в разговора беше нещо изцяло ново за Тони. Беше свикнал общуването винаги да е изпълнено с напрежение, да внимава за капани, подвижни пясъци и минни полета. В думите на сегашните си събеседници не можеше да долови скрити помисли. Общуването с тях беше неподправено, автентично, изпълнено със състрадание и доброта, приятно и в известен смисъл опасно.

Изминаха няколко минути, докато Исус заговори, и той с писък шепот:

- Тони, предстои ти пътуване… - Той се засмя. - Повече би подхождало на Баба да ти каже подобно нещо, представи си я само: „Слушай, моето момче, предстои ти пътува-ш сякаш това… - Той разтвори ръце, за да посочи всичко наоколо. - Сякаш това тук не е достатъчно приключение. - Исус се изсмя тихо. - Да, звучи точно както тя би го каиша. Но както и да е, по време на това „пътуване“ е важно кннаги да помниш, че никога няма да си сам, независимо че може да ти се струва или да изглежда иначе.

- Наистина ли трябва да знам това? - Тони протегна длан и докосна ръката на Исус. - Седя тук и се опитвам да забравя, че вече се съгласих с вашата идея, така че ако се опитваш да предизвикаш у мен тревога и съжаление, знай, че успяваш.

Исус отново се засмя - тихо и неподправено. Това успо- • кои Тони, вдъхна му увереност, че Исус наистина няма да го изостави, че винаги ще е до него.

- Не се опитвам да предизвикам тревога у теб. Просто исках да знаеш, че никога няма да те изоставя.

Тони пое дълбоко въздух, търсейки точните думи.

- Мисля, че ти вярвам, поне доколкото вярвам във всичко, което ми се случва в момента. Не мога да кажа защо, може би заради майка ми… Но по-скоро не смятам, че това е причината. - Той направи пауза, преди да добави: - Между другото, благодаря ти за това, което направи, нали се сещаш, когато ми прилоша по път насам.

Исус само го потупа мълчаливо по рамото. След това продължи:

- С Баба искаме да ти направим подарък, който ти можеш да използваш за доброто на друг човек. — Като по даден знак, Баба разтвори одеялата, служещи за врата на другата стая, и се върна да седне при тях. Беше разпуснала плитките си, мастиленочерната й коса падаше свободно и беше в контраст със сбръчканото й, но лъчезарно лице.

Тя се протегна и се почеса по шията, където дрехата й беше леко разтворена, защото липсваше копче.

- Остарявам - промърмори тя, - но какво може да се прави?

- Какво ли не! - реши да се пошегува Тони. Предполагаше се, че тази жена е постара от вселената. - Прави физически упражнения и спазвай диета - предложи той с усмивка, на която тя отвърна.

Баба се тръсна на табуретката до Тони, понамести се, докато се почувства удобно, и тогава извади някъде от диплите на дрехата си няколко нишки, сякаш от светлина.

Тони прикова поглед в ръцете й, защото тя започна сръчно да събира краищата им. В действията й като че ли нямаше определен умисъл. Свързвайки се, светлинните нишки смесваха цветовете си и се трансформираха. Аквамаринът се превръщаше в безчет преливащи се нюанси на зеленото, червеното преминаваше в пурпурно, а през цялото време тук-там просветваше бяло. С появата на всеки нов цвят и нюанс прозвучаваше определен музикален тон, а всичките тонове се сливаха в хармония, която Тони чувстваше физически, във вътрешността на тялото си. Изпод пръстите на Баба започнаха да се появяват форми, тъмни пространства разделяха светлинните фигури, които ставаха три-или повече измерни.

Формите и фигурите ставаха все по-сложни и внезапно в изобилната тъмнина, в носещите се около Баба пространства започнаха да избухват малки експлозии, фойерверки, подобни на многоцветни диаманти на мастиленочерен фон. Но те не угасваха. Първо увисваха в празнотата, примигващи и блещукащи, а после, докато цветовете им се обединяваха, се завъртаха в прецизно хореографиран и все пак свободен танц. Гледката беше омагьосваща и Тони осъзна, че от самото начало бе сдържал дъха си. Струваше му се, че и най-малкото раздвижване на въздуха, че дори една прошепната дума можеше да има непредвидени, дори пагубни, последици върху танца на светлинните творения. Баба разтвори ръце, за да обхване сътвореното от нея бо-| а гство, и Тони видя как цялата светлинна конструкция, коя го му изглеждаше невъзможна - сякаш очите му можели да възприемат неода, които мозъкът му не бе способен ча обработи, - се завърта. Чувстваше хармонично съчетаващите се тонове в гръдния си кош, във вътрешността на тялото си, докато съзвучието се усложняваше с умножаването на светлинните комбинации. Тънки вълни от бляскави ципове се сливаха с 1*ел и намерение, като всяко взаимно проникване създаваше квантови присъствия, влакна от «чайна неминуемост, вериги от хаотичен порядък.

Изведнъж Баба се разсмя като момиченце и събра цялото великолепие пред себе си в двете си шепи. Тони виждаше през пролуките между пръстите й да пулсира светлината. Баба бавно поднесе ръце към устата си, сякаш за да раздуха угасващи въглени, но вместо това духна рязко като космически магьосник, като в същото време разтвори шепи и разпери ръце, разкривайки форма, подобна на избледняващо сърце. Великолепието беше изчезнало.

Тя се усмихна на Тони, чиято уста все още беше зяпнала от смайване.

- Хареса ли ти?

- Нямам думи - отвърна той, едва способен да говори. - Това беше най-вълнуващото нещо, което някога съм виждал, чувал и дори чувствал. Какви бяха тези светлини?

- Струни - отговори тя съвсем спокойно. - Спомняш ли си какво е котешка люлка? - Той кимна, сещайки се за простата детска игра, която беше играл като момче. - Е, това беше моята версия. Помага ми да се съсредоточа.

- Това… - Тони се поколеба, не искаше да задава глупави въпроси, но все пак трябваше да знае. - Това, което току-що видях… каквото и да беше то… просто ей така ли го направи, или беше нещо по-особено?

- Наистина блестящ въпрос, Антъни. Това, което току-що видя, чу и почувства, е незначителна демонстрация на нещо много особено.

- И какво е то по-конкретно? - Тони изгаряше от нетърпение да узнае.

- Любов. Себеотдаване, насочена към другиго обич!

- Това ли беше любовта? - попита той, не напълно задоволен от отговора, който получи.

- Малка демонстрация на любовта. Детска игра, но реална и истинска. - Тя се усмихна отново, а Тони се отпусна назад, опитвайки се да обмисли думите й. - И още нещо, Антъни. Няма как да си забелязал, но целенасочено не включих нещо много важно в моята малка композиция. Ти чу и почувства хармониите от светлина, поне на повърх-ностно ниво, но не обърна внимание, че липсваше мелодията. Така ли е?

Така беше. Тони не беше чул мелодия, просто съчетание от множество съзвучия.

- Не разбирам. Коя е липсващата мелодия? - попита той.

- Ти, Антъни! Ти си мелодията! Ти си причината за появата на това, което видя и което предизвика у теб неизмеримо възхищение. Без теб нищо от онова, което възприе, нямаше да има смисъл, а и форма. Без теб всичко щеше просто да… се разпадне.

- Аз не… - започна Тони, поглеждайки към пръстения под, който леко се раздвижи под краката му.

- Всичко е наред, Антъни. Знам, че не вярваш особено. Ти си объркан, сякаш се намираш в много дълбока дупка, откъдето можеш да видиш единствено много малка част от повърхността. Това не е изпитание, в което можеш да се провалиш. Любовта никога не би те упрекнала, че си объркан, не би те и оставила сам, макар че никога няма да те насили да напуснеш скривалището си.

- Коя си ти? - Той погледна в очите на жената пред себе си, където видя онова, което бяха сътворили ръцете й. В този момент „Светият Дух“ беше за него неясно словосъчетание без кой знае какво съдържание.

Тя издържа погледа му, без да трепне.

- Антъни, аз съм нещо, което не можеш да си представши и все пак е съсредоточие на най-съкровените ти копнежи. Лз съм онази, чиято любов ти нямаш силата да промениш и на която можеш изцяло да се довериш. Аз съм гласът на вятъра, усмивката на луната, живителната свежест на водата. Аз съм съвсем обикновен полъх, който изненадва и спира дъха. Аз съм огън и ярост, различна съм от всичко, което Истината не е, което те наранява и ти пречи да бъдеш свободен. Аз съм Тъкачката, ти си моята любима цветна нишка, а той - посочи Исус, - той е моето готово ръкоделие.

Настана свято мълчание. Известно време тримата наблюдаваха жарта, която ту ставаше по-ярка, ту отново потъмняваше, сякаш вдишвайки и издишвайки.

- Време е - каза шепнешком Баба.

Исус се пресегна и хвана ръката на Тони.

- Дарът, който по-рано ти казах, че ще ти направим за пътуването, Тони, се изразява в това, че ще имаш възможността да излекуваш физически един човек, но само един. Когато направиш своя избор, пътуването ти ще приключи.

- Да излекувам човек? Наистина ли ще мога да излекувам когото си избера? - попита той, изумен от самата идея за това. Мислите му, без да се нуждаят от съзнателно насочване, се върнаха при леглото на Гейбриъл в интензивното отделение. Той сведе поглед към няколкото светещи въглена от жаравата, с надеждата никой да не се досети за какво мисли - вероятността за което всъщност беше твърде малка. Прочисти гърлото си и попита, просто за да се увери, че беше разбрал правилно: - Всеки, когото си избера?