Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 Страница 4

Тут можно читать бесплатно Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1. Жанр: Разная литература / Прочее, год неизвестен. Так же Вы можете читать полную версию (весь текст) онлайн без регистрации и SMS на сайте «WorldBooks (МирКниг)» или прочесть краткое содержание, предисловие (аннотацию), описание и ознакомиться с отзывами (комментариями) о произведении.
Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
  • Категория: Разная литература / Прочее
  • Автор: Unknown
  • Год выпуска: неизвестен
  • ISBN: нет данных
  • Издательство: неизвестно
  • Страниц: 135
  • Добавлено: 2019-05-14 10:17:51

Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 краткое содержание

Прочтите описание перед тем, как прочитать онлайн книгу «Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1» бесплатно полную версию:

Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 читать онлайн бесплатно

Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - читать книгу онлайн бесплатно, автор Unknown

— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.

Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:

— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?

— Те Могат Да Те Накарат Да Отхапеш Собствения Си Език — повтори Баст, сякаш говореше на някое особено глупаво дете. — Щом веднъж са влезли в теб, ще използват ръката ти, за да извадят собственото ти око също толкова лесно, колкото е лесно да откъснеш маргаритка. Какво те кара да мислиш, че няма да се погрижат да махнат някоя гривна или пръстен? — Той поклати глава, свел поглед, докато вплиташе още една яркозелена клонка от бодлива зеленика в кръга, който държеше. — Освен това проклет да съм, ако нося желязо.

— Ако могат да изскачат от телата — продължи Летописеца, — защо онова вчера просто не напусна тялото на мъжа? Защо не скочи в някой от нас?

Настъпи дълго мълчание, преди Баст да осъзнае, че двамата мъже го гледат.

— Мен ли питате? — невярващо се засмя той. — Нямам представа. _Анпауен._ Последните танцьори са били изловени преди стотици години. Много преди моето време. Само съм чувал истории за тях.

— Тогава как да сме сигурни, че _не е_ изскочило? — бавно попита Летописеца, сякаш не му се искаше да зададе този въпрос. — Как да сме сигурни, че не е още тук? — Той седна много вдървено на стола си. — Как да знаем, че точно в момента не е в някой от нас?

— Сигурно е умряло, когато тялото на наемника умря — предположи Коте. — Щяхме да го видим, ако беше излязло. — Той хвърли поглед към Баст. — Би трябвало да изглеждат като тъмна сянка или дим, когато напускат нечие тяло, нали?

Баст кимна.

— Освен това, ако беше изскочило навън, щеше да започне да убива хора с новото си тяло. Обикновено така правят. Прехвърлят се от едно тяло в друго, докато всички не измрат.

— Виждаш ли? — Съдържателят се усмихна успокоително на Летописеца. — Може дори да не е било танцьор. Вероятно просто е било нещо, което прилича на него.

— Но как да сме сигурни? — Очите на Летописеца изглеждаха леко уплашени. — В момента може да се намира във всеки човек от този град…

— Може да е в мен — безгрижно каза Баст. — Може би просто те чакам да се отпуснеш, за да разкъсам гърдите ти чак до сърцето и да изсмуча всичката ти кръв. Както се изсмуква сокът на слива.

— Това не е смешно — стисна уста Летописеца.

Баст вдигна поглед и отправи на Летописеца порочна и озъбена усмивка. Но в усмивката му нещо не беше както трябва. Тя продължи твърде дълго. Беше твърде широка. Очите му бяха вперени малко встрани от писаря, а не право в него.

Баст остана неподвижен за момент. Дългите му пръсти вече не оплитаха чевръсто зелените клонки. Погледна с любопитство надолу към ръцете си, след това пусна незавършения венец от бодлива зеленика върху плота. Усмивката му бавно угасна, изражението на лицето му се изпразни и той огледа общата стая с мрачен вид.

— _Те вейан?_ — попита Баст със странен глас, а очите му бяха стъклени и объркани. — _Те тантен вентеланет?_

В следващия момент се хвърли със стряскаща скорост иззад бара към Летописеца. Писарят скочи от стола си и се втурна да бяга като обезумял. Обърна две маси и пет-шест стола, преди краката му да се сплетат и той да се строполи безпомощно на пода. Замята крака и ръце встрани, докато трескаво се мъчеше да стигне до вратата.

Както пълзеше лудешката по пода, ужасеният и пребледнял писар успя да хвърли един бърз поглед през рамо само за да види, че Баст не е направил повече от три крачки. Тъмнокосият младеж стоеше близо до бара, беше се превил на две и се тресеше от неудържим смях. С една ръка беше покрил лицето си, а с другата сочеше към Летописеца. Смееше се толкова силно, че едва си поемаше дъх. Наложи му се да се протегне, за да се подпре на бара.

Летописеца посиня от гняв.

— Глупак такъв! — изкрещя той, докато с мъка се изправяше на крака. — Ти… глупак такъв!

Баст, който все още не можеше да си поеме дъх от смях, вдигна ръце и направи немощен и вял жест, все едно драска с нокти — като дете, което се преструва на мечка.

— Баст — смъмри го съдържателят. — Хайде стига. Престани вече.

Но макар гласът на Коте да бе строг, очите му искряха от смях. Устните му потрепваха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.

Движейки се с вид на оскърбено достойнство, Летописеца се зае да изправя столовете и масите, като ги тропваше на местата им по-силно, отколкото е необходимо. Накрая се върна на масата си и седна вдървено на мястото си. Дотогава Баст вече се беше върнал зад бара, като все още дишаше тежко, и съсредоточи вниманието си върху бодливата зеленика в ръцете си.

Летописеца го изгледа кръвнишки и взе да разтрива пищяла си. Баст сподави нещо, което наподобяваше кашлица.

Коте се засмя тихо и гърлено, издърпа от наръча нова клонка бодлива зеленика и я добави към дългия шнур, който правеше. Той улови погледа на Летописеца.

— Преди да съм забравил, искам да ти кажа, че някои хора ще се отбият днес, за да се възползват от услугите ти като писар.

— Така ли? — Летописеца изглеждаше изненадан.

Коте кимна и въздъхна раздразнено.

— Да. Новината вече се е разнесла, така че нищо не може да се направи. Ще трябва да се занимаем с тях, когато дойдат. За щастие всеки, който има две здрави ръце, ще е зает на полето до обяд, така че няма да се наложи да се безпокоим за това, преди…

Пръстите на съдържателя хванаха неумело клонката зеленика и я счупиха. Един трън се заби дълбоко в месестата част на палеца му. Червенокосият мъж не трепна, нито изруга, а само погледна гневно и намръщено ръката си, върху която бликна ярка като малина капка кръв.

Съдържателят присви вежди и сложи палеца в устата си. От лицето му изчезна всякакъв помен от веселие и очите му станаха твърди и тъмни. Захвърли недовършения шнур от бодлива зеленика с толкова подчертано равнодушен жест, че изглеждаше почти стряскащ.

Той отново погледна Летописеца и заяви с напълно спокоен глас:

— Исках да кажа, че трябва да се възползваме от времето, което ни остава, преди да бъдем прекъснати. Но предполагам, че първо ще закусиш нещо.

— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.

— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.

Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.

— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади — извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр, отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат някаква работа за вечерята.

Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната врата.

Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива зеленика, че те едва помръднаха.

Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде при Летописеца.

— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.

Летописеца не посегна да го вземе.

Усмивката не напусна лицето на Баст.

— Не го забеляза, защото беше зает да лазиш по пода — каза той с тих глас, — но той наистина се засмя, когато се втурна да бягаш. Засмя се на три пъти истински и дълбоко с корема си. Има такъв хубав смях. Като плод. Като музика. Не съм го чувал от месеци. — Баст отново му подаде венеца от бодлива зеленика, като се усмихна срамежливо. — И така, това е за теб. Направих му грамарията, която сметнах за подходяща. Така че да остане зелен и свеж по-дълго, отколкото очакваш. Набрах бодливата зеленика по правилния начин и я оформих със собствените си ръце. Подбрана, донесена и изработена специално за целта. — Той протегна венеца още малко по-напред като нервно момче, поднасящо букет. — Заповядай! Това е подарък от сърце. Давам ти го, без да очаквам нищо в замяна.

Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън. Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото му.

Баст се ухили.

— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се засмя доволно.

Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.

Перейти на страницу:
Вы автор?
Жалоба
Все книги на сайте размещаются его пользователями. Приносим свои глубочайшие извинения, если Ваша книга была опубликована без Вашего на то согласия.
Напишите нам, и мы в срочном порядке примем меры.
Комментарии / Отзывы
    Ничего не найдено.