Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро Страница 4

Мат обаче не се интересуваше от политика. Беше срамежлив и се чувстваше неудобно сред хора. След сватбата двамата заживяха при майка º – в тази къща – защото майката на Кейт бе убедена, че след време Крикет ще прости на Мат и те ще се възползват от парите º. Крикет грешеше за много неща, ала за сребролюбието на майката на Кейт беше права.

Преди две години майката на Кейт почина внезапно от сърдечен удар. Мечтата º да види дъщеря си богата така и не се сбъдна. След това Крикет предприе колебливи опити за помирение. Твърде късно. Мат бе прекъснал връзката си с нея и не искаше да се обръща назад.

Двамата бяха живели седем години в тази малка къща. Отглеждаха Девън и работеха в магазина си за велосипеди „Ферис Уилс“, отворен със скромното наследство от бащата на Мат. Мат бе избрал този живот и се задоволяваше с анонимното им съществуване, което другите наричаха безлична средна класа, а той – „бохемство“. Едва сега обаче, оглеждайки притежанията им, Кейт установи, че той не е оставил никаква следа. Всички мебели бяха на майка º. Мат се бе пренесъл в нейния свят, ала не бе добавил нищо от себе си.

Кейт седна върху сандъка и Девън се настани до нея.

– Ще се справим – каза Кейт. – Знаеш го, нали?

Дъщеря º кимна и свали семплите очила с черни рамки, които Крикет харесваше. Избърса стъклата в тениската, която баба º бе избрала.

– Ще говоря с Крикет за дрехите ти. С баща ти винаги сме ти позволявали да носиш каквото искаш през лятната ваканция. Крикет ще се примири.

– А в училище? – подхвана Девън стария спор.

Мразеше училищната униформа. Самата мисъл да е в униформа я изпълваше с негодувание. През годината, прекарана в сън обаче, Кейт се бе съгласила Крикет да запише Девън в същото частно училище, където бе учил Мат.

– В това училище униформата е задължителна.

– Ами ако се върна в старото си училище?

Майка º се поколеба.

– Ще говоря с Крикет. Но училището е добро. И баща ти е учил там.

Тя прегърна Девън и движението привлече вниманието º към пощенската картичка в джоба º.

Извади я и с Девън се загледаха в нея, сякаш върху хартията ще се изпишат нови думи, предсказващи бъдещето им. Майката на Кейт я бе скрила. Защо ли? Сигурно никога нямаше да разбере.Ненадейно усети у нея да се надига същото бунтовно настроение, както когато остави чашата с кафе, поднесена º от Крикет. Майка º бе попречила да поддържа връзка с Аби, да се върне при нея и Изгубеното езеро.

Това бе достатъчно основание да отиде.

Бягство.

Думата изплува в съзнанието º, преди да успее да я спре.

– Знаеш ли… – каза. – „Изгубеното езеро“ е само на три-четири часа път оттук. Поне беше.

Девън я погледна изпитателно, все едно очаква уловка. Кейт едва не се засмя.

– Възможно е да са затворили комплекса. Или Аби да не е там. Но ще проверим. Ти и аз. – Кейт я побутна с лакът. – Как мислиш? Не е необходимо да сме тук, докато пренасят багажа.

– Ще отидем на екскурзия?

– Не знам какво ще се получи – призна майката. – Ако там няма нищо, просто ще се приберем в новия си дом. Но ако Аби е там, ще останем за една нощ. Или за две. Ще решим на място.

– Ще попитаме ли баба Крикет?

– Не. Това е наша работа. Преоблечи се, ще съберем малко дрехи и тръгваме.

Девън се втурна по коридора, но спря, изтича обратно и прегърна Кейт.

– Липсваше ми – избърбори и пак хукна към стаята си.

Кейт застина стъписана.

Мислеше, че никой не разбира.

Ала Девън бе разбрала.

Беше усетила, че майка º спи непробудно.

2.

„Изгубеното езеро“

Съли, Джорджия

Един ден по-рано

Всяка година след смъртта на съпруга º дебелият мъж с изопнатата кожа и фалшивата коса идваше през първия летен ден и предлагаше на Аби да купи „Изгубеното езеро“. Измъкваше се от мерцедеса си – все по-трудно с течение на времето – взираше се в езерото и алчното му въображение сечеше дърветата и строеше луксозни къщи край брега. Жената виждаше как пръстите и коленете му се разтреперват, а понякога дори усещаше как земята потреперва, сякаш силното желание е способно да осъществи замисъла му.

После Аби го канеше в къщата и му предлагаше студен ментов чай и маслени бисквити, изпечени от Лизет така, че да заприличат на големи копчета – нещо специално, за да разсее разочарованието му, защото тя винаги му отказваше. Той не беше свикнал да му отказват и тя му съчувстваше, както съжаляваше хората, които имат всичко, ала то не им стига.

Тази година обаче Аби не му предложи нищо освежително.

Когато той си замина, тя притисна с длан гърдите си, където малки крилца пърхаха под кожата º. Най-сетне го направи. Съгласи се да му продаде „Изгубеното езеро“. За пръв път се чувстваше така. Обикновено не се колебаеше. Сега… се тревожеше. Колата му изчезна сред дърветата и очите º се плъзнаха към езерото, ширнало се пред нея като излязло от пощенска картичка, заобиколено от кипариси и борове, толкова тихо и усамотено, че чуваше как водата се плиска леко в порутения кей.

Старите бунгала, които с Джордж купиха след медения месец, бавно се рушаха. Парите не стигаха за ремонти. И най-лошото – за пръв път, откакто купиха мястото, през зимата не дойде нито един гост. Обикновено имаха резервации и за зимата. Намираха се близо до границата с Флорида и любителите на топлината прииждаха от север с вълнените си шапки и пясък, полепнал по гумите на колите им. Редовните посетители обаче бяха остарели както всичко останало. Мнозина си бяха отишли. Някои вече не можеха да шофират. Трети не искаха да напускат удобните си фотьойли пред топлите прозорци.

Решението º беше правилно. Несъмнено.

Дребничка красива жена на около шейсет застана до Аби на прага на къщата – двуетажна постройка, облицована с дъски, с протекъл покрив, коридори, които не отвеждат никъде, и възтесни вити стълби като в кукленска къщичка. Старата къща и бунгалата се продаваха с езерото и Аби и Джордж ги избраха именно заради многото работа, която изискваха. По онова време метафората им допадаше – обновяване, възстановяване, пресътворяване.

Тя долови гнева на Лизет като гореща вълна. Силата му лъхна меката сребриста коса на старицата като вятър. Тя въздъхна. Лизет вероятно бе предвиждала, че това рано или късно ще се случи, ала явно не смяташе да я улесни.

Лизет разтвори малкия бележник, провесен на канап около врата º. Написа нещо и го показа на Аби: „Защо не се посъветва с мен! От кога планираш продажбата? Защо не ми се довери?“

– Едва ли си толкова изненадана, Лизет. Особе-

но след тази зима. Искам да пътувам отново. Зна-

еш го.

Напоследък сънуваше често Европа, Париж и тъмните му улички. В сънищата си бе изгубила Джордж, ала вървеше по дирите му след голяма оранжева едноока котка. Той я чакаше зад следващия ъгъл.

– Не искаш ли да отидем в Париж? – попита, стараейки се да придаде приключенски оттенък на решението. – Майка ти наближава деветдесет. Трябва да я видиш.

Открай време Лизет се възпламеняваше като кибритена клечка. Аби обикновено успяваше да си спести тирадите º и да я успокои, преди да избухне. Сега обаче осъзна със закъснение колко непрозорливо е споменала майка º.

„Не искам да пътувам. И НЕ искам да се връщам в Париж.“ Лизет подчерта два пъти думата „НЕ“. „Искам да остана тук. Няма ли значение това?“

– Има значение, разбира се – отвърна спокойно Аби. Крилцата отново запърхаха под кожата º; прииска º да ги докосне, но не посмя – не и пред помощничката си. – Възможно е в новия комплекс да има клуб с ресторант. Може да отговаряш за кухнята. Или да си купиш къща край езерото.

Лизет се втренчи в нея и мълча дълго. Накрая написа: „А ти ще бъдеш ли тук?“

– Не.

„Но ти също не искаш да напуснеш езерото! То е нашият дом!“

Аби отстъпи назад и затвори вратата, за да не влиза горещ въздух отвън. Сметките за тока и без друго бяха достатъчно високи, не биваше климатикът да работи напразно. Дървената рамка се бе издула и тя натисна вратата с рамо.

– Не искам, разбира се. Ала не желая да гледам как мястото изчезва както почти всички, които някога идваха тук. Разпада се, а не мога да го спася. По-добре да си тръгнем сега, преди да изгубим всичко и да ни изгонят. Добре е да тръгнем, когато имаме избор.

„Това е твой избор, не мой“, написа Лизет.

След като ги покажеше на Аби, тя откъсваше гневно страниците от бележника и ги прибираше в джоба си. После ги изгаряше в печката или ги накъсваше и ги хвърляше в езерото. Лизет смяташе написаните думи за опасно нещо.

Беше няма по рождение, ала от малка използваше дръзко писменото слово, заменяйки острия език с отровен писец. Винеше се за самоубийството на шестнайсетгодишен младеж, влюбен в нея, защото по време на романтична вечеря му дала бележка, уведомяваща го, че не я заслужава и тя никога няма да го обича. На другия ден разбрала, че се е обесил в апартамента на родителите си. Ужасена от силата си, с която знаела, че е способна да наранява, ала не подозирала, че може да убива, през онази фатална нощ преди петдесет години Лизет отишла на Моста на неверните с намерението да се удави. Решила, че това е единственият начин да унищожи чудовищната си сила. За упорити души като нея смъртта е по-лесна от смелостта да промениш живота си.