Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис Страница 5

Значи такъв беше планът на Шабан. Ако той успееше, както планираше, да разграби Залата на летописите преди АСН да я отвори, никой нямаше да узнае, че са го направи­ли, защото Бъркли щеше да бъде видян от милиони хора да влиза в камерата на хиляди години. Тя трябваше да преду­преди някого. И щом Бъркли не искаше да я изслуша, тя трябваше да намери някой друг - някой, който беше по-вероятно да ѝ повярва и да убеди останалите да предприемат някакви действия.

Мейси се отдалечи от телефона, несъзнателно поглаж­дайки вързаната си на конска опашка коса… и това ѝ под­сказа една идея.

Тя отново бръкна в джоба си. Освен паспорта ѝ там има­ше и нещо друго: сгънати страници от списание. Когато ги разтвори, оттам ѝ се усмихна привлекателна жена с черве­никава коса, вързана на опашка по същия начин като тази на Мейси.

Доктор Нина Уайлд. Откривателката на Атлантида и на много други неща. Вдъхновението на Мейси, жената, която ѝ беше вдъхнала решителност да дойде тук.

И чиито твърдения бяха невероятни… преди истинност­та им да бъде доказана по впечатляващ начин.

Тя разгледа снимката. Поемаше голям риск - Нина Уайлд вече не беше в АСН след някакъв спор миналата година. Мейси беше разочарована, че не бе имала шанса да се срещ­не с нея. Но Нина със сигурност все още имаше достатьчно влияние, за да ѝ помогне…

Ако Мейси успееше да се добере до нея. Доколкото зна­еше, доктор Уайлд беше в Ню Йорк. А Мейси все още беше на по-малко от двеста метра от Сфинкса.

Всяко нещо с времето си, реши тя и се насочи към цен­трално Кайро.

1.

НЮ ЙОРК

Три дни по-късно

Нина Уайлд се опитваше да се събуди. Бореше се едно­временно със завивката и с остатъците от алкохолно опия­нение, за да се надигне и да погледне часовника на нощното шкафче. Отдавна беше минало десет часа.

- По дяволите - промърмори тя, готова да се наругае за успиването… но си спомни, че няма причина да става от ле­глото.

Придърпа завивката с надеждата, че ще успее отново да заспи, но дори краткото зърване на малката, грозна стая беше достатъчно, за да предизвика прилив на желание да се махне оттам. Не че останалата част от апартамента беше кой знае какво, но поне беше сравнително по-приемлива.

Облече си едно потниче и къси шорти, прокара пръсти през рошавата си коса и тръгна към съседната стая.

- Еди? - извика тя, прозявайки се. - Тук ли си?

Никакъв отговор. Съпругът ѝ беше излязъл, но беше ос­тавил бележка на малкия барплот, който разделяше кухнята от тясната дневна. Както обикновено, изказът му беше ясен и стегнат по военному. „На работа съм. Ще звънна после. Може да закъснея. Целувки, Еди. П.П. Купи мляко”.

- Страхотно - въздъхна тя и взе малката купчинка пис­ма до бележката. Извлечения за кредитни карти, най-веро­ятно огромни. Още извлечения, сигурно още по-огромни. Боклуци, боклуци…

В ъгъла на последния плик беше отпечатано име на уни­верситет.

Развълнувана, Нина побърза да разкъса плика. Може би това беше начинът да се измъкнат от мизерния им живот през последните няколко месеца…

Не беше. Достатъчно ѝ беше да види първите думи „Съжаляваме, но…”, за да разбере, че е отхвърлена за поре­ден път. Щом веднъж заклеймяха някого като ексцентрик, той си носеше клеймото цял живот - дори през цялото вре­ме да е бил прав.

Нина остави писмото на масата, тръшна се на скърца­щия диван и отново въздъхна. Клеветническата кампания, подета от могъщия ѝ враг, не само я беше лишила от работа, но беше станала причина всички да я смятат за луда, като онези, които твърдяха, че са намерили Ноевия ковчег, Ел Дорадо или Йети. Някогашните ѝ невероятни открития - Атлантида, гробниците на Херкулес и на крал Артур - из­веднъж се оказаха нещо незначително, академичните кръго­ве се оказаха също толкова късопаметни, както всички ос­танали: какво си открила за нас напоследък?

Така че сега беше безработна, без каквито и да е пер­спективи… и съвсем скоро щеше да е без никакви пари. Единственото, което имаше, беше Еди.

Което всъщност не беше съвсем вярно, защото работа­та му непрекъснато го държеше далеч от нея.

В един от съседните апартаменти се разплака бебе, тънките стени почти не го заглушаваха.

- По дяволите - промърмори тя и притисна длани към лицето си.

*

Еди Чейс излезе от високата тухлена сграда в Ийст сайд и огледа улицата в двете посоки, преди да тръгне да слиза по стълбите.

- Видях те - разнесе се женски глас зад гърба му.

Еди се обърна и я погледна.

- Видя кое?

- Теб, как проверяваш дали навън има някой, който може да те разпознае. - Ейми Мартин слезе по стълбите с развяващи се тъмни къдрици и прегърна англичанина през кръста. - Много си съобразителен.

- Не бих искал Нина да разбере точно сега, нали? - каза той на по-младата жена. - Сам ще ѝ кажа, когато моментът е подходящ. Не искам и някой друг да научи.

Ейми се ухили.

- Но пък ти хареса, нали? Не го отричай. - Тя отиде до завоя, оглеждайки се за такси. - Искаш ли утре пак да го на­правим?

- Да, стига да имам време - отвърна Еди. - Зависи дали Грант Торн ще се нуждае от мен.

Тя отново се ухили и поклати глава.

- Все още не мога да повярвам, че движиш с филмова звезда.

- Не може да се каже, че „движа” с него. Аз съм му бодигард, а не най-добър приятел. Честно казано той е… един тъпанар.

- Да, ама кара ламборгини, нали? Яко.

- Жалко за колата. Никога не шофира с повече от двайсет километра в час, защото иска всички да го видят, че седи вътре.

- Днес ще го пазиш ли? - Едно такси се появи и Ейми му махна да спре.

- Да, след малко отивам да го взема. Иска да си купи ко­стюм за някакъв благотворителен прием тази вечер, така че ще трябва да го наглеждам. Защото Пето авеню е толкова опасно място.

Таксито спря точно когато телефонът на Еди иззвъня. Той погледна към екрана: Нина.

- Хубаво, върви се забавлявай с холивудските си приятелчета! - каза Ейми, докато се качваше в колата.

- Ще се опитам - отвърна той и се обади по телефона: - Здрасти.

- Здрасти - каза Нина. - Къде си? - През последните месеци беше опознал до болка натежалия ѝ от съня глас, но сега в него се усещаше и меланхолия.

- Ами… с Грант Торн съм, във фитнес салона.

Мълчание.

- Аха. Кога ще се прибереш у дома?

- Ще се видим утре! - извика Ейми, докато таксито се отдалечаваше.

Той ѝ махна раздразнено.

- Няма да е скоро, съжалявам. Ще бъда с него цял ден.

Второ разочаровано „аха”, последвано от:

- Кой беше това?

Той погледна виновно отдалечаващото се такси.

- Една жена в такси.

- Мислех си, че си във фитнес салона.

- Чакам отвън. Какво има?

Тя въздъхна.

- Нищо. Няма значение.

- За мен има. Виж, ще се обадя на Чарли да провери дали не може някой да ме замести.

- Не, всичко… всичко е наред. Все пак парите ни трябват, нали? - Смехът ѝ прозвуча повече отчаяно, отколкото весело.

- Сигурна ли си? Ако искаш, мога…

- Няма нужда, Еди. Няма нужда. - Въобще не звучеше сигурна.

Телефонът му изчурулика, подсказвайки му, че някой друг звъни. Погледна към екрана и видя, че го търси кли­ентът му.

- Съжалявам, но трябва да вървя. Намери ли бележката за млякото?

- Да, намерих я. Ще се видим като се прибереш. Оби­чам те.

- И аз те обичам - отвърна той точно когато тя прекъсна разговора. Страхотно. Сега се почувства още по-зле, че я лъже.

Прехвърли на входящото повикване.

- Ало?

- Хей, Чейс-стър! - разнесе се провлаченият глас на Грант Торн. - Къде се губиш, човече? Телефонът ти даваше заето.

- Да, жена ми се обади.

- Старите брачните вериги, а? Шегувам се, приятел. Ня­мам предвид, че е стара. Хей, какво ще кажеш да ви заведа някой път на вечеря?

- Добре звучи - отвърна уклончиво Еди, убеден, че за времето, докато се видят, тази мисъл ще е излетяла от глава­та на актьора. - Все още ли искате да ви взема от апарта­мента ви?

- Да. С една мацка съм, дай ми двайсетина минути да се отърва от нея. Добре де, две мацки са. Нека бъдат трий­сет минути. А дали ще може да ми донесеш и един стек пор­токалов сок? Нещо съм много жаден.

- Аз съм ваш бодигард, а не иконом, господин Торн - на­помни му Еди. Работата му беше да пази клиентите си, а това не включваше бърсането на задници, и той се стараеше да им го напомни. - Защо не пратите някоя от мацкиге да ви вземе?

- Ох, пич! Не искам да ми вършат домакинската рабо­та! Вярно, готини са, но отворя ли веднъж кутията, после няма затваряне, нали? Виж какво, в портфейла си имам пет­стотин долара. Твои са, ако ми донесеш едно стекче порто­калов сок. Като бонус. Става ли?

- Ще видя какво мога да направя - отвърна Еди и пре­късна разговора. За разлика от вечерята, той нямаше да про­пусне да напомни на Грант за тази оферта.

*

Нина седеше навъсено до кухненската маса, сложила пред себе си чаша черно кафе. Лаптопът ѝ беше отворен в очакване, но тя дори не беше проверила пощата си.

Отпи предпазливо от чашата. Без мляко кафето беше твър­де горещо, за да го пие веднага; вече беше поизстинало, но пък беше твърде горчиво. Тя изкриви лице, питайки се дали ще събере сили да отиде до магазина за мляко. Колкото повече го обмисляше, толкова по-малко вероятно ѝ се струваше.