Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът Страница 6

В 8,41 часа предобед диспечерка, седяща пред цял ред монитори, прие обаждането й:

- Телефон деветстотин и единайсет. Къде се намирате?

- О, боже мой! Той е целият в кръв! Мисля, че е мъртъв… - Жената говореше истерично, очевидно на ръба на нервния срив.

Обучена как да се държи в подобни ситуации, диспечерната забави говор:

- Госпожо, необходимо е да се успокоите и да ми кажете къде се намирате, за да мога да изпратя помощ. - Докато слушаше отговора на жената, тя затули с длан говорителя на слушалката и по друга линия уведоми портландската, противопожарна служба за спешния случай. После бързо въведе необходимата информация и кодове в компютърния регистър с обажданията и продължи разговора: -Госпожо, можете ли да ми опишете какво виждате? - Тя отново закри слушалката и заговори по другата линия: -Машина 10. М 333, код на повикването 3 на Ю Ен 3, Макадам Авеню, в район с пощенски код 5040, най-близката пресечка е улица „Ричардсън Корт“, на север от „Ю Ес Банк“, под „Уестън Мейнър“, на първото ниво на подземен паркинг на брега на реката.

- Медик 333, прието, превключвам на оперативна честота 1 - беше отговорът, който прозвуча в слушалките й.

- Добре, госпожо, опитайте се да говорите по-бавно, поемете дълбоко въздух. Открили сте мъж, който наглед е в безсъзнание и е окървавен… Не се тревожете, екип пътува към мястото и вероятно ще е при вас след броени минути. Искам от вас да застанете настрана и да изчакате пристигането му… Аха, точно така… Аз ще поддържам връзка с вас през цялото време. Справяте се чудесно! Екипът наближава и всеки момент ще го видите.

Колата на портландската пожарна команда пристигна на местопроизшествието първа. Пожарникарите направиха първоначален преглед на Тони и започнаха процедури по стабилизиране на състоянието му, а един от тях успокои ужасената очевидка и я разпита. Линейката, изпратена от Американската служба за медицински транспорт, пристигна броени минути след това.

- Здравейте, момчета, какъв е случаят? С какво мога да помогна? - попита парамедикът, който слезе от линейката.

- Мъж на около четирийсет години е открит от онази дама там да лежи на земята до автомобила си. Повърнал е и мирише силно на алкохол. Има голяма рана на челото и други по-малки по лицето. Липсват реакции. Прегледахме шийния отдел на гръбнака за счупвания и му поставихме кислородна маска.

- Успяхте ли да проверите жизнените показатели?

- Кръвното му налягане е 260 на 140. Пулс - 56 удара в минута. Честота на дихателните движения - 12 в минута, но неравномерни. Дясната зеница е разширена, а дясното ухо кърви.

- Изглежда, травмите по главата са сериозни.

- Да, и аз съм на същото мнение.

- В такъв случай да го поставим на носилката.

Те внимателно претърколиха Тони на твърдата ръчна носилка и пожарникарите се заеха да закопчават каишите, докато парамедиците му направиха интравенозно вливане.

- Реакции все още липсват, а дишането му е накъсано

отбеляза парамедикът от пожарникарския екип. - Как

мислите, дали не е добре да бъде интубиран?

- Добра идея, но нека направим това в линейката.

- Статусът на университетската болница е зелен - извика шофьорът.

Вдигнаха Тони заедно с носилката на количка с колелца 11 бързо го качиха в линейката, а през това време шофьорът се обади по радиостанцията в центъра.

Жизнените показатели на Тони отбелязаха рязък спад и гой изпадна в състояние на асистолия, вид сърдечен арест. Пързите действия на парамедиците, които му инжектираха енинефрин, възстановиха сърдечната му дейност.

- Университет, говори Медик 333. Тръгваме към вашето да ведение, код 3, с мъж на около четирийсетгодишна възраст, намерен в безсъзнание в подземен гараж. Има видими гравми по главата. Оценка по Скалата за кома на Глазгоу-Лиеж3 - 5, гръбнакът е обездвижен. Изпадна в краткотрайна асистолия, но пулсът му се възстанови след инжектира-не на 1 милиграм епинефрин. При последното измерване кръвното налягане беше 80 на 60, сърдечната честота е 72 удара, в момента го обдишваме с 12 дихателни движения в минута и го подготвяме за интубиране. Очаквано време за пристигане до вас - пет минути. Имате ли някакви въпроси?

- Нямаме въпроси. Направете вливка с 500 кубически сантиметра манитол.

- Прието.

- Диспечер, Медик 333 транспортира пострадалия заедно с двама придружаващи пожарникари.

Линейката напусна паркинга с пусната сирена. За по-малко от пет минути тя изкачи виещия се път до Орегонския университет за здраве и наука (ОУЗН), чиято болница беше кацнала като гаргойл на върха на извисяващия се над града хълм. Когато вкараха Тони с количката в отделението за реанимация, откъдето постъпващите пациенти с травми впоследствие биваха разпределяни по другите отделения, около него се засуетиха лекари и сестри в наглед хаотичен, но всъщност синхронизиран танц, в който всеки изпълняваше своята роля и разчиташе на съдействието на другите. Двамата пожарникари и парамедиците, които първи се бяха погрижили за пострадалия, бяха обсипани с бързи въпроси, докато приемащият лекар реши, че е събрал достатъчно информация, и бяха осзободени, за да се съвземат от прилива на адреналин, който обикновено съпътстваше всяка тяхна акция.

Първоначалната компютърна томография на главата и последвалата компютърно-томографска ангиография4 разкриха субарахноидален кръвоизлив5, както и наличие на тумор в челния дял на мозъчната кора. Няколко часа по-късно Тони бе приет в сектора за интензивни грижи на неврологичното отделение, стая №17. С прикрепени към него тръби и жици на медицински уреди, които осигуряваха притока на жизненоважни течности и кислород, той нямаше как да знае, че се е превърнал в център на напрегнато внимание.

*

Тони усети как се понася нагоре, сякаш настойчиво при-1 еглян от деликатно, но стабилно и силно гравитационно поле. Чувстваше се сякаш обгърнат от майчина любов, затова и не опита да се противи на притеглянето. Смътко си спомняше, че бе полагал някакво усилие, което го бе изтощило, но това усещане постепенно избледняваше.

Докато се издигаше, му хрумна, че може би умира, и това предположение бързо се загнезди в съзнанието му. Опита да мобилизира силите си, за да не позволи да бъде погълнат от… какво? От небитието? А може би вече се сливаше с безличния всеобщ дух?

Не беше възможно. Още преди много време беше достигнал до убеждението, че смъртта е просто край, прекратяване на съзнанието, безкомпромисно връщане в пръстта.

Тази философия така добре оправдаваше себичността му. Щом всичко свършваше със смъртта, не беше ли основателно да се грижи на първо място за себе си, да контролира ведно със собствения си живот и този на другите, за да си осигури облаги и предимства? Що се отнасяше до обществения живот, не съществуваше абсолютна истина, общовалиден принцип, а само социални порядки и основан ин вина конформизъм - смъртта според него обезсмисляше всичко друго. А животът като цяло беше страстно еволюционно издихание, белязано от безсмислието, временно оцеляване на най-интелигентния и най-коварния. След хиляда години, дори в случай че човешката раса оцелееше, никой нямаше да знае, че той въобще се бе раждал, нито пък да го е грижа как бе изживял живота си.

Докато се носеше нагоре с невидимото течение, тази философия започна да му се струва противна и нещо в него възнегодува, отказа да се примири, че всичко и всички щяха да изгубят значението си, след като финалната завеса се спуснеше, че човешкото поведение представляваше част от хаотичната борба между егоистични интереси, които принуждаваха хората да се домогват до власт и обществено положение, непрестанно манипулирайки се едни други. Но каква беше алтернативата?

Надеждата у Тони за нещо повече беше загинала в един конкретен ден. В онази бурна ноемврийска утрин, застанал пред гроба, той в продължение на почти цяла минута държа първата буца пръст. В силния вятър и дъжда стоеше взрян надолу към малкия, богато украсен ковчег, в който лежеше неговият Гейбриъл. Едва на пет години, малкото му момче, което вече храбро бе поело по пътя на красивото и доброто, беше насила изтръгнато от топлите обятия на онези, които го обичаха най-много.

Тони най-накрая пусна шепата пръст в малката черна бездна пред себе си. Последваха я отломките от разбитото му сърце и остатъците от любовта му. Ала по лицето му не се търкулна и една сълза. Яростта срещу Бог, срещу машините, дори срещу разпада на собствената му душа не бе спасила сина му. Всичките апели, обещания и молитви, които бе отправял към небето, бяха се връщали отново към него, изпразнени от съдържание, превърнати в присмех над неговата немощ. Нищо… нищо вече нямаше значение, откакто бе замлъкнал гласът на Гейбриъл.

Докато си спомняше за този ден, издигането нагоре спря и Тони увисна в мастилената тъмнина, сякаш в очакване на нещо. Дали ако Габи беше оцелял, това щеше да избави жалкото му съществуване от безсмислието? Три лица изплуваха в съзнанието на Тони, лицата на трима души, които той беше разочаровал дълбоко и горчиво: Лори, негова любима още от ученическите години и два пъти съпруга; Анджела, дъщеря му, която вероятно го мразеше почти толкова, колкото той сам мразеше себе си; и Джейк… О, Джейк! Как само съжаляваше заради Джейк.