Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 Страница 7

Съдържателят върна обратно листа на Летописеца, който разсеяно го приглади с ръка, свали капачката на мастилницата и топна перото си в нея. Баст се приведе нетърпеливо напред, ухилен като развълнувано дете.

Блестящите очи на Квоте огледаха стаята, сякаш поглъщаха всяка подробност. Пое си дълбоко дъх, на устните му проблесна внезапна усмивка и за един кратък миг той престана да прилича на кръчмар. Очите му бяха проницателни и искрящи, зелени като стрък трева.

— Готови ли сте?

> 3.

> Късмет

Всеки семестър в Университета започваше по един и същи начин — лотарията за приемните изпити, последвана от събеседвания в продължение на цял един цикъл. Те бяха необходимото зло.

Не се съмнявам, че в началото за тях е имало разумна причина. Предполагам, че по времето, когато Университетът е бил по-малък, те наистина са били беседи — възможност за студентите да поговорят с магистрите за онова, което са научили, своеобразен диалог или дискусия.

Но в днешно време Университетът приютяваше повече от хиляда студенти. Нямаше време за дискусии. Вместо това всеки студент беше подлаган на градушка от въпроси в рамките на броени минути. При толкова кратки събеседвания дори и един грешен отговор или прекалено дълго колебание можеше да окаже огромно влияние върху таксата ти за обучение.

Преди събеседванията студентите учеха като побъркани. После пиеха от радост или за утеха. Поради това по време на единадесетте дни на изпитите в най-добрия случай те изглеждаха неспокойни и изтощени, а в най-лошия — бродеха като шамбъли с празни очи и лица, посивели от недоспиване, от твърде много пиене или и от двете.

Лично аз намирах за странно колко сериозно приемаха всички останали целия този процес. Повечето студенти бяха с благороден произход или от заможни семейства на търговци. За тях високата такса за обучение беше неудобство, заради което оставаха с по-малко джобни пари за харчене по коне и курви.

За мен залогът беше висок. Щом като магистрите определят таксата за обучение, тя не може да бъде променена. Така че, ако ми сложеха висока такса, нямаше да ме допуснат в Университета, докато не успеех да си платя.

* * *

Първият ден на приемните изпити винаги носеше някакво празнично усещане. Лотарията за изпитите се провеждаше преди обяд и това означаваше, че студентите, които нямат късмет и изтеглят най-ранните номера, са принудени да се явят на събеседвания едва часове по-късно.

Когато пристигнах, в двора вече се виеха дълги опашки, а студентите, които вече бяха изтеглили своите плочки, се въртяха наоколо, оплакваха се и се опитваха да купят, да продадат или да разменят своите номера.

Не видях никъде Уилем и Симон, така че се наредих на най-близката опашка и се опитах да не мисля за това колко малко пари имах в кесията си — един талант и три йота. В друг момент от живота ми би ми изглеждало, че притежавам всички пари на света, но те изобщо не стигаха за таксата за обучение.

Тук-там имаше каруци, от които продаваха наденички и кестени, горещ сайдер и бира. Усетих мириса на топъл хляб и мазнина, който се разнасяше от близката каруца. Тя беше заредена със свински пайове за хората, които можеха да си ги позволят.

Лотарията винаги се провеждаше в най-големия двор на Университета. Почти всеки го наричаше „Площада със знамето“, макар че някои хора, които имаха спомени от по-отдавна, му казваха „Залата на въпросите“. А аз знаех още по-старото му име — „Къщата на вятъра“.

Наблюдавах как няколко листа се въртяха по паветата и когато вдигнах очи, видях Фела да ме гледа от мястото си, което беше през трийсет-четирийсет човека по-напред на опашката. Тя ми се усмихна топло и ми помаха. Помахах й в отговор, а тя остави реда си и се приближи към мен.

Фела беше красива. Беше от онези жени, които очаквате да видите изобразени на картина. Не беше типичната натруфена и изкуствена красавица, която често се забелязва сред благородниците. Беше естествена и непревзета, с големи очи и пълни устни, които постоянно се усмихваха. Тук, в Университета, където броят на мъжете беше десет пъти по-голям от този на жените, тя изпъкваше като кон между стадо овце.

— Имаш ли нещо против да чакам с теб? — попита тя, след като застана до мен. — Мразя, когато нямам с кого да си говоря. — Тя се усмихна очарователно на двамата мъже, които се редяха след мен, и им обясни: — Не се опитвам да се прередя, просто се премествам назад.

Те не възразиха, макар че погледите им се местеха между Фела и мен. Почти ги чувах как се чудят защо една от най-прелестните жени в Университета би се отказала от мястото си на опашката, за да чака с мен.

Въпросът беше основателен. И аз самият бях любопитен за отговора.

Мръднах встрани, за да й направя място. Известно време стояхме един до друг, без да проговорим.

— Какво ще учиш този семестър? — попитах аз.

— Предполагам, че ще продължа работата си в Архива. — Фела отмахна косата си от рамото. — Ще изучавам малко химия. И Брандеур ме покани за заниманията по „Разнородна математика“.

— Твърде много числа — леко потреперих аз. — Не ме бива да плувам в тези води.

Фела сви рамене и дългите черни къдрици на косата й, които току-що бе дръпнала назад, се възползваха от възможността да паднат отново върху лицето й.

— Не е толкова трудно, щом като веднъж я схванеш. Прилича по-скоро на игра — тя вдигна глава към мен. — А ти?

— Наблюдение в Медика — отвърнах аз, — занятия и работа в Рибарника. Също и симпатия, ако Дал ме вземе. Трябва да опресня и своя сиару.

— Говориш сиару? — попита изненадано тя.

— Справям се някак с него. Но Уил казва, че граматиката ми е смущаващо слаба.

Фела кимна, след което ми хвърли кос поглед и прехапа устни.

— Елодин също ме покани да посещавам неговите занятия — каза тя с глас, натежал от мрачно предчувствие.

— Елодин ще води занятия? — учудих се аз. — Не мислех, че ще му позволят да преподава.

— Започва този семестър — обясни тя и ме изгледа с любопитство. — Мислех, че и ти ще посещаваш курса му. Не беше ли той твоят настойник за повишаването ти в ре'лар?

— Той беше — потвърдих аз.

— О! — Тя, изглежда, се почувства неудобно и бързо добави: — Вероятно просто още не те е попитал. Или пък възнамерява да те обучава отделно.

Отхвърлих мислено коментара й, макар да ме жегна мисълта, че не ме е включил.

— Кой може да каже, когато става дума за Елодин? — казах аз. — Ако не е луд, то тогава е най-добрият актьор, който някога съм срещал.

Фела се готвеше да каже нещо, но се огледа нервно и пристъпи по-близо до мен. Рамото й докосна моето и къдравата й коса погъделичка ухото ми, докато тя тихо ме попита:

— Наистина ли си скочил от покрива на Грънчарницата?

Ухилих се смутено.

— Това е дълга и широка история — отвърнах аз и доста непохватно смених темата. — Как се казва предметът му?

Тя потърка челото си и притеснено се засмя.

— Нямам и най-малка представа. Каза, че името на предмета е името на предмета. — Тя ме погледна. — Какво означава това? Когато отида в „Регистри и списъци“, дали ще го намеря като „Името на предмета“?

Признах, че не знам, и следващата стъпка логично бе да започнем да си споделяме историите, които знаехме за Елодин. Фела ми разказа, че един писар го хванал гол в Архива. Аз бях чувал, че веднъж прекарал цял цикъл, разхождайки се из Университета с превръзка на очите. Някой беше казал на Фела, че той измислил изцяло нов език. Аз пък от своя страна й разказах историята как Елодин подзел юмручен бой в една от по-долнопробните местни кръчми, защото някой настоявал, че трябва да се казва „употребявам“ вместо „използвам“.

— Това и аз съм го чувала — рече Фела през смях. — Само дето се било случило в „Кон и четворка“ с един баронет, а изразът, който той не спирал да използва, бил „при все това“.

Преди да се усетя, бяхме стигнали до началото на опашката.

— Квоте, син на Арлиден — обявих аз.

Жената отбеляза с отегчен вид името ми и изтегли гладка плочка от слонова кост от черната велурена торба. Прочетох написаното на нея — „фелинг, пладне“. Осмият ден от приемните изпити — имах предостатъчно време да се подготвя.

Фела изтегли своята плочка и ние се отдалечихме от масата.

— Какво ти се падна? — попитах аз.

Тя ми показа плочката си от слонова кост. „Сендлинг, четвъртата камбана“.

Беше невероятен късмет — една от най-късните възможни дати.

— Охо. Поздравления.

— На мен ми е все едно. — Фела сви рамене и плъзна плочката в джоба си. — Не смятам да се подготвям специално. Колкото повече уча, толкова по-зле се справям. Само се изнервям.

— Тогава трябва да смениш датата си — казах аз и посочих сновящата насам-натам тълпа от студенти. — Някой би платил за тази дата цял талант, а може би и повече.

— Не съм много по пазарлъците — призна тя. — Просто си казвам, че каквато плочка съм изтеглила, такъв ми е късметът, и се придържам към тази мисъл.