Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис Страница 37

- Значи според вас маята, използвана за приготвянето на Озирисовия хляб-чудо, е своего рода… знам ли, удължа­ваща живота мутация?

- Не всяка мая е добра. Някои закваски представляват патогенни организми, чиито спори могат да заразят човеш­кия организъм или пък са носители на вируси. Но маята, използвана за хляба на Озирис, е различна. Тя е носител, но не на вирус. Тя носи ензим, наречен теломераза, който въз­становява и попълва теломерите.

Всичко си дойде на мястото.

- Тя им пречи да се скъсяват, когато клетките се делят - каза Нина. Очите ѝ се разшириха, когато разбра какво означава това.

- Клетките могат да живеят вечно. Никога няма да умрат.

- Както и онези, които ядат от маята. - Озир се усмихна триумфиращо. - Тя осигурявала ензима, който попълвал клетките на Озирис и забавял и дори спирал стареенето му. Хората са го смятали за безсмъртен.

- А щом владетелите знаят, че яденето на хляба им по­мага да живеят по-дълго, естествено, че ще го запазят за себе си. - Тя се намръщи. - Но маята не се ли уврежда по време на печене?

- Двамата с брат ми поназнайваме някои неща за пече­нето - намеси се Шабан със саркастично пренебрежение.

- Температурата в глинените пещи, използвани в дре­вен Египет е била непостоянна - обясни Озир. - Понякога маята оцелявала. А ако пекарите са знаели, че тя представ­лява ключът към дълголетието, те са правели всичко възможно да оцелее колкото се може повече от нея. - Той се ус­михна криво. - Хлябът нямало да е най-вкусният, но това е малка цена за вечния живот.

- Едва ли е бил вечен - изтъкна Нина. - Пак са можели да умрат от болести или да бъдат стъпкани от камила. Древ­ният Египет е бил опасно място.

- Но мъдрите царе се пазят от опасностите - каза Озир. - А Озирис е бил най-мъдрият от всички. Иначе е нямало да бъде почитан като бог.

- Значи намирате гробницата му и култивирате няколко щама от маята?

- Да. Спорите на маята са в състояние да оцелеят без­крайно дълго време. Дори жреците да не са оставили хляб за задгробния му живот, в съхранените му в буркани органи не може да няма останки от нея. Така или иначе, сигурен съм, че ще намерим образци. - Той погледна към лаборато­рията. - Оригиналният щам е бил изгубен толкова отдавна, но ние отново ще го съживим. И след няколко генетични модификации той ще ме направи също толкова почитан, кол­кото Озирис.

Нина го изгледа подозрително.

- Генетични модификации?

Шабан процеди през зъби:

- Мисля, че ѝ разкри достатъчно, братко.

Озир го погледна раздразнено, но този път се съгласи с него.

- Себак е прав - каза той на Нина със самодоволна не­принуденост. - Малките ни търговски тайни не са от практи­ческо значение. Достатъчно е да кажа, че ще бъдем щедро възнаградени за това, че сме дарили безсмъртието на света.

- Да, сигурна съм, че ще станете много богат и много могъщ. Само че… - Тя му се усмихна закачливо, прикривай­ки презрението си. - Не можете да направите нищо, докато не откриете пирамидата на Озирис. Което ни връща към на­шата сделка. Както вече казах, искам моя дял. Предвид оно­ва, което възнамерявате да постигнете, смятам, че няколко милиона ще бъде честно. Долари, имам предвид. Не египет­ски лири.

Шабан изсумтя възмутено, но Озир кимна.

- Ако ми помогнете да намеря онова, което търся, ще бъдете богато възнаградена.

- Радвам се да го чуя - каза Нина и протегна ръка. - Как­во ще кажете?

- Халид, не може да говориш сериозно - възрази Ша­бан. - Тя се опитва да те измами! Защо не ми повярваш?

Озир погледна твърдо брат си.

- Защото искам да рискувам в случай, че казва истина­та. Това ти е проблемът, Себак - никога не рискуваш. Осме­ляваш се да действаш само тогава, когато си сигурен в успе­ха. Но аз поемам рискове - понякога губя, но когато спече­ля… - Той посочи с жест пирамидата, в която се намираха. - Това, това е наградата! Ако не поемаш рискове, никога няма да постигнеш нещо!

- Това е прекалено голям риск - изсъска Шабан.

- Но аз смятам да го поема. - Озир се обърна към Нина. - Готов съм да приема думата ви, Нина. Намерете ми пира­мидата на Озирис и ще получите каквото пожелаете. - Той протегна ръка; Нина понечи да я поеме, когато изведнъж той я вдигна и заби показалец в гърдите ѝ. - Но ако се опитате да ме измамите… - Той погледна многозначително към Шабан.

- Ще я намеря - каза тя, без да отпуска протегнатата си ръка.

След миг той се усмихна и я разтърси.

- Значи се договорихме. Отлично. - Шабан се извърна отвратено.

Нина измъкна ръката си от неговата.

- Добре, тогава. Ако само ми покажете зодиака…

Озир се изкикоти.

- Той не е тук.

Побиха я тръпки.

- Какво?

- Имам работа в Монако, затова хората ми го сглобиха на яхтата ми - искам да съм до него, когато всички тайни бъдат разкрити. Ще дойдете с мен. - Забелязвайки смутено­то ѝ лице, той добави: - Яхтата е много хубава.

- Нали не трябва да се срещате с някой друг? - попита Шабан с хищническа подозрителност. - Като например ва­шия съпруг?

Нина махна пренебрежително с ръка.

- О, Боже, не. Смотанякът. - Тя се обърна към Озир. - Така. Значи имате яхта, а?

*

Мейси крачеше напред-назад зад взетата под наем кола и поглеждаше нетърпеливо към замъка в езерото, търсейки някакви следи от активност - или от Нина. Не забелязваше нищо. Продължи да крачи, докато накрая не издържа и от­вори вратата.

- Как може просто да си седиш вътре?

- Може би защото е по-удобно от това да стоя прав? - предположи Еди.

- Знаеш какво имам предвид! Жена ти е там вътре! Защо не се притесняваш за нея?

- Притеснявам се.

- Изобщо не ми изглеждаш притеснен! Какво е това, британско хладнокръвие?

- Просто влизай и сядай!

Мейси влезе намусено в колата и затръшна вратата след себе си.

Той наистина се притесняваше за Нина. Както ѝ беше казал в Париж, срещата лично с Озир можеше да се сравни с това да влезеш в бърлогата на лъва, облечен в яке от месо и тениска с надпис „Лъвовете са бъзльовци”.

Но тя си имаше своите аргументи: да позволи на Озир да намери пирамидата на Озирис би било археологическа трагедия. А и след всичко, на което ги бяха подложили Озир и Шабан, не си ли струваше да си отмъстят?

Тази мисъл определено изкушаваше Еди. Което обаче съвсем не означаваше, че планът ѝ му харесва. Но тъй като този план вече беше задвижен, оставаше им само да чакат.

- Как издържаш? - попита Мейси, нарушавайки ти­шината.

- Кое?

- Ами… чакането.

- Няма какво друго да правя, нали? Освен това ти я под­крепи в решението ѝ да отиде там. Да не би да си мислеше, че ще отиде, ще почука на вратата и ще каже „здрасти, дой­дох да видя зодиака” и после ще се върне?

- Но тя стои там повече от два часа! О, Боже, ами ако ѝ се е случило нещо? Може да е…

- Не е - отвърна твърдо Еди, с надеждата, че е прав. - Добре, знаеш ли защо успявам да седя тук и да чакам? За­щото съм свикнал.

- Какво искаш да кажеш?

- Войнишката служба не е само тичане и стреляне по хората. Деветдесет и девет процента от времето е адски скучна. Отиваш някъде и започваш да чакаш нещо да се слу­чи. Понякога получаваш заповед да отидеш на друго място и пак да чакаш!

- И с какво се занимаваш през това време?

- С нищо. И знаеш ли защо? - Тя поклати глава, изпъл­нена с любопитство. - Защото ако направиш нещо, за да се разсееш от скуката, ти се разсейваш и от онова, което би трябвало да чакаш.

- Което е?

Той се усмихна слабо.

- Проблеми. Ако си приказваш с приятелите или слу­шаш айпода си, или там каквото и да е друго… точно тогава ще изскочи някой задник с калашник и ще ти пръсне глава­та - а ти дори няма да го усетиш, че идва.

Тя съвсем не изглеждаше щастлива от перспективата.

- О!

- Така че да, чакането в района на бойните действия, без да правиш нищо, е гадост. Но точно затова издържам, защо­то знам, че ако нещо се случи, аз ще бъда готов!

- Ясно. Все пак не мисля, че съм направена от войнишки материал. - Тя го погледна. - Тогава защо разговаряш с мен?

Еди се ухили.

- Защото това не е бойна зона! - Той погледна към замъ­ка. - Все още.

Тя не знаеше как точно да реагира на думите му, но жу­женето на телефона на Еди веднага отклони вниманието им от темата. Той го включи на говорител.

- Нина! Добре ли си?

Тя отговори със забързан шепот.

- Да. Мисля, че Озир ми вярва.

- Мислиш?

- Е, поне не ги накара да ме застрелят на място! Виж, не мога да говоря дълго - в тоалетната съм и ще заподозрат нещо!

- Видя ли зодиака? - попита Мейси.

- Не, не е тук.

Еди погледна слисано Мейси.

- Гръм и…

- Не започвай пак! - прекъсна го Нина. - Намира се на яхтата му в Монако. Точно там отиваме. Той има частен са­молет на летището в Женева.

- Как ще те намеря, щом отиваш на тая проклета лодка?

- Не знам! Може да успея - по дяволите, трябва да тръгвам! До скоро, обичам те, чао!

- И аз те обичам - каза Еди в момента, когато тя пре­късна. Той погледна Мейси. Момичето беше притиснало ръка към устата си. - Е, това вече е страхотно.