Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис Страница 38

- Не, не е тук.

Еди погледна слисано Мейси.

- Гръм и…

- Не започвай пак! - прекъсна го Нина. - Намира се на яхтата му в Монако. Точно там отиваме. Той има частен са­молет на летището в Женева.

- Как ще те намеря, щом отиваш на тая проклета лодка?

- Не знам! Може да успея - по дяволите, трябва да тръгвам! До скоро, обичам те, чао!

- И аз те обичам - каза Еди в момента, когато тя пре­късна. Той погледна Мейси. Момичето беше притиснало ръка към устата си. - Е, това вече е страхотно.

- Нали… нали се сещаш как не искаше да я пускаш да ходи там, а аз виках: „Не, трябва да намерим пирамидата преди него!” - рече тя. - Сега си мисля, че може да не съм била права.

- Малко си закъсняла - изсумтя Еди. Той удари с юм­рук по волана. - Мамка му. До Монако има повече от три­ста и петдесет километра. Ще ни отнеме поне пет часа да стигнем дотам през проклетите Алпи. А вероятно и пове­че, като се има предвид целият трафик от зрители, които отиват да гледат Формулата. - До тях достигна силно бръмчене: към долината се спускаше хеликоптер, който се отправяше към замъка. - А те ще стигнат до там за по-малко от час.

- Какво ще правим?

- Ще отидем там колкото се може по-бързо и ще чакаме да ни се обади - отвърна непоколебимо той и запали колата. - Какво друго бихме могли да направим? - Даде на заден ход и със свистене на гумите подкара колата на юг.

14.

МОНАКО

Макар и най-малкото на картата на Европа, княжество Монако е най-богатото, поне когато става въпрос за прихо­ди на глава от населението, както и най-бляскавото. Место­положението на миниатюрната държава на Френската Ривиера близо до италианската граница ѝ осигурява топъл суб­тропичен климат, а кралското семейство и казината прида­ват атмосфера на скъпа загадъчност… без да се споменава статусът ѝ на данъчен рай, който я превръща в магнит за свръхбогатите.

И все пак популярността ѝ се дължи най-вече на еже­годното автомобилно състезание, в което струващи милио­ни долари болиди профучават с рев по криволичещите ули­ци на града с над триста километра в час. От предната палу­ба на яхтата на Озир „Слънчев барк”, която беше хвърлила котва отвъд вълнолома на Монако, Нина нямаше как да види съботните квалификации, в които се определяше редът на потегляне за неделното състезание, но чуваше рева на свръхдвигателите, който отекваше в крайбрежните сгради, когато болидите профучаваха покрай тях, преди отново да навля­зат в града и да започнат стръмното изкачване към площада пред прочутото Казино.

- Господи - каза тя на Озир. - Сигурно е ужасно, ако живеете тук и се опитвате да гледате телевизия.

Водачът на култа наистина се опитваше да гледа те­левизия.

- Мисля, че всеки, който живее в Монако и не харесва шума на състезателните коли, може всяка година да си поз­воли да си вземе почивка по време на състезанието - отвър­на той, без да сваля поглед от предаваните на живо квали­фикации. - Всеки, но не и аз. - Той изруга на арабски.

- Някой е направил по-добра обиколка от Виртанен? - попита излегналият се в близкия шезлонг Шабан с подигра­вателно презрение.

Озир го погледна.

- С над една десета от секундата! С това темпо ще сме късметлии да имаме кола в първата половина на решетката!

- Не би трябвало изобщо да участваме. Това си е пръска­не на пари!

- Помага за популяризирането на Храма на Озирис по света - възрази Озир. - Мисля, че си заслужава - и не възна­мерявам отново да подхващаме този спор, Себак. - Брат му се намръщи, стана и влезе в яхтата.

Нина се извърна към Озир.

- Никога нямаше да ми мине през ума, че религиите спонсорират автомобили.

- Технически Храмът на Озирис не спонсорира нищо - каза той, без да сваля поглед от екрана. - Всички пари идват от „Озирис инвестмънт груп”. - На екрана се появи­ха нови числа. - А, така е по-добре! Това ни изпраща на трето редица.

- Спонсориране на състезателни отбори, каране на огромна яхта… Май Храмът на Озирис не е като останалите религии?

Озир я погледна над слънчевите си очила.

- Усещам неодобрение в гласа ви, Нина.

Тя сви рамене.

- Не ме е грижа, просто го отбелязвам.

- Моите умни счетоводители намериха начин „Слънчев барк” да не ми струва нито цент, благодарение на няколко губещи филиала и внимателно подготвени лизингови дого­вори. И тъй като я притежавам, защо да не ѝ се насладя? Което бихте могли да направите и вие. - Той натисна бутона на интеркома. - Надя? Две мартинита, ако обичаш.

- Не, благодаря - вдигна ръка Нина.

- Настоявам. В такъв прекрасен ден трябва да се насла­дите максимално на удоволствието с всичките си сетива.

- Предпочитам да работя върху зодиака.

- Когато бъде готов - рече той за нейно голямо разоча­рование. - Експертите ми се стараят да бъде сглобен колко­то се може по-точно. Ще им отнеме часове, но не искам да бъде изгубена дори най-малката следа.

Тя не можа да се сдържи:

- Тогава може би трябваше да го оставите на тавана в Залата на летописите.

Той се ухили.

- Този път вече наистина не одобрявате.

- Преместването му нямаше да е първият ми избор - особено след като брат ви и онзи задник Кротала се опитаха да ме убият, докато го местеха. - Тя стрелна с отровен по­глед горната палуба. Кротала се беше облегнал на парапета и скришом я наблюдаваше. - Но станалото - станало. Поне мога да спечеля от това.

- Ще спечелите, Нина. И двамата ще спечелим. - Той се усмихна и се обърна към младата ямайска девойка, която влезе с поднос в ръка. - Благодаря ти, Надя.

Надя подаде на Нина и Озир по една висока чаша, в ко­ято подрънкваха бучки лед.

- Желаете ли още нещо? - попита тя подканящо.

Озир се ухили.

- Винаги, скъпа моя… но точно сега не. Може би след партито в казиното. - Той я изпрати обратно с плясване от­зад, което я накара да се изкикоти.

- Имате ли някой готин тип по бански за мен? - попита Нина. Откакто се беше качила на яхтата, беше видяла още няколко полусъблечени момичета, както и безброй облече­ни в зелени сака пазачи, някои от които въоръжени с авто­мати МР7 със заглушители.

- Сигурен съм, че можем да го уредим.

Нина остана с впечатлението, че той не се шегува.

- Кажете ми - рече тя с намерението да смени темата и да убие времето, докато ще може отново да се извини и да отиде до тоалетната - първият ѝ опит да се свърже с Еди от яхтата се беше провалил, защото на мястото, което беше избрала, няма­ше никакъв обхват, - какво трябва да направи човек, за да стиг­не от пекарна до основаването на собствена религия? Като меж­дувременно се сдобие и с магията на кинозвезда.

Озир се надигна и спря звука на телевизора, доволен от възможността да говори на любимата си тема: за себе си.

- В Швейцария ви казах, че обичам да рискувам, нали? Станах актьор, защото поех един риск. Бях на четиринайсет и в града ни снимаха някакъв филм. От мига, в който видях ак­тьорите и екипите им, аз разбрах, че трябва да стана част от това - по какъвто и да е начин. Но те щяха да снимат само три дни, преди да се върнат в студиото. Така че всеки ден бягах от училище, мотаех се около снимачната площадка и разговарях с хората между отделните снимки, включително с изпълните­ля на главната роля Фадил. Опитах се да убедя Себак да дойде с мен - тогава беше на дванайсет, - но той се страхуваше да не го хванат и мислеше, че баща ни ще се ядоса.

- А той ядоса ли се?

Озир се усмихна.

- О, да. Но ще стигна и до това. В последния ден сни­маха сцена, в която двамата главни герои слизат от кола и влизат в хотел, и им трябваха статисти. Тъй като един от мъжете, с които се бях сприятелил, беше помощник-режисьор, той ме извика.

- И така започва една кариера в киното - каза Нина. Кол­кото и да не се доверяваше на Озир, плътният му глас и из­разителното лице го правеха невероятен разказвач.

- Не съвсем - отвърна той. - Бягането от училище беше малък риск. Големият беше, когато си позволих да вмъкна една реплика, докато снимахме.

- О-о-о! Обзалагам се, че режисьорът е бил бесен!

Той отново се усмихна. Вече не гледаше Нина; погледът му се рееше някъде в небето.

- Все още го помня - Фадил не можеше да извади един голям куфар от багажника на колата. Видях как режисьорът се кани да извика „край”, затова пристъпих напред и казах: „Да помогна ли на господина с куфара? Само десет пиастъра” и протегнах напред ръка като Оливър Туист!

- И какво стана?

- Режисьорът беше толкова изненадан, че забрави да из­вика „край” - отвърна той през смях, - а Фадил, който ме познаваше, вместо да се ядоса, реши да импровизира. Той каза: „Ако извадиш всичките куфари на дамата, ще ти дам двайсет!”. Всички се засмяха, а режисьорът реши да запази сцената. Дори ми платиха! Никога няма да познаете колко.

- Двайсет пиастъра?

- Фадил ми ги даде от собствения си джоб. Това беше големият ми риск и първата ми поява на екрана. Естестве­но, Себак ужасно ми завиждаше, затова разказа на родите­лите ни какво съм направил. И баща ми, разбира се, се ядо­са. Но няколко дни по-късно получи писмо от режисьора. Имало някаква по-късна сцена, в която можел да използва малката ми шега, за да доразвие героя на Фадил. И за да го направи, имал нужда от мен… затова питаше дали мога да отида в Кайро и да заснемем новата сцена!