Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис Страница 53

Еди изкриви саркастично лице.

- О, директорският глас. Направо го обожавам.

Но Мейси беше шокирана от нападката.

- Но… нали го намерих - рече тя и посочи символа.

- Чист късмет! - сопна ѝ се Нина. - И защото не си ме­тодична, направи същото като Лоугьн при Сфинкса - устре­ми се към наградата, без да обръщаш внимание на остана­лото, което можеше да се окаже важно.

Еди показа голите стени, които ги обграждаха.

- Тук няма нищо друго.

- Не е там работата! - възрази тя, преди отново да се обърне към Мейси. - Приемаш това като училищна екскур­зия - и се държиш като някоя от мажоретките, която седи на задната седалка в автобуса при момчетата и се киска с тях!

Тъмните очи на Мейси се присвиха гневно.

- А вие сигурно винаги сте сядали отпред, при учителите!

- Ами, да - отвърна Нина, изненадана от възражението, - но не става въпрос за мен, а за работата. Ако искаме да намерим пирамидата, ще трябва да се държим като профе­сионалисти.

- И вие си мислите, че аз не съм? Извинете ме, доктор Уайлд, но вие дори нямаше да бъдете тук, ако не бях аз. Аз разбрах за втория вход към Залата на летописите, аз бях тази, която помогна да се влезе в комплекса на Сфинкса…

- Като си показа циците!

Мейси се засегна.

- Мислите си, че съм просто някаква мацка, нали? И не ме вземате на сериозно само защото съм готина и нямам шестици по всичко!

- Ти самата не вземаш това на сериозно!

Еди пристъпи напред и застана между тях.

- Това?

- Всичко това! - извика Нина, махайки с ръка към древ­ната сграда, която се издигаше над тях. - Всичко! Всичко е важно, но понякога имам чувството, че съм единственият човек на света, на когото всъщност му пука!

Мейси отвърна със смразяващ глас:

- О, разбирам - целият археологически свят се върти около вас! Доктор Бъркли беше прав, вие наистина искате непрекъснато да сте в центъра на вниманието. - Тя измъкна сгънатите страници от списанието и ги размаха пред Нина.

- Знаете ли, когато прочетох това, си помислих, че сте тол­кова готина и толкова умна - че сте някой наистина специа­лен човек. Но вие сте като всички останали. - Тя тръгна към изхода и хвърли листите навън. Разочарованието надделя над гнева ѝ. - Всичко се върти около вас.

- Не е вярно - настоя отбранително Нина. - Не се инте­ресувам от признанието.

- Но му се наслаждавате.

- Разбира се - призна тя след кратко забавяне. - Но не го правя заради това. Правя го защото… защото трябва!

Думите ѝ прозвучаха почти като изповед. Еди повдиг­на вежди.

- Защото трябва?

- Да. Просто… това е същността ми. Родителите ми да­доха живота си, за да разкрият истината за миналото ни - не за няколко души, които искат да спечелят от това, а за всич­ки нас. Аз правя същото. - Тя замълча, почти изплашена, че признава чувствата си. - И ако не мога да правя това, то как­во ми остава?

- Имаш мен - каза Еди.

- Знам. Но… - Тя остана за миг с наведена глава, преди да му се усмихне тъжно и засрамено. - Ами ако това не е достатъчно?

В помещението се настани неловка тишина. Мейси гле­даше смутено в краката си, а Нина установи, че не смее да погледне Еди в очите.

- Какво да ти кажа - рече най-накрая той, усмихвайки се измъчено, - никога не съм си те представял като жена-домакиня.

- Извинявай - каза тихо Нина.

Той я прегърна.

- Няма защо.

- Не ми ли се сърдиш?

- Само защото не си ми го казвала досега! - Той отново се усмихна, този път по-широко. - Това ли те е притеснява­ло през цялото време? Смятала си, че не можеш да се зани­маваш с нищо друго, освен с археология?

Нина кимна.

- До голяма степен.

- Това вече е голяма глупост! - рече той през смях. - Ти си най-умният човек, когото познавам, можеш да правиш каквото поискаш. Дори да танцуваш. - Той я погледна косо.

- Просто трябва да пожелаеш да искаш.

- Може би.

- И какво искаш точно сега?

В първия момент тя не отговори нищо, но после ъгълче­то на устата ѝ леко се повдигна.

- Сещам се за нещо - отвърна тя, - но не можем да го направим пред Мейси.

Той се ухили.

- Ако поиска, може да се присъедини - ще си направим тройка!

- Еди! - Нина го перна по ръката. Мейси се ококори.

Той се разкикоти.

- По дяволите, много лесно се връзваш. Женени сме, а ти още не можеш да усетиш кога се шегувам.

Нина се прокашля и го погледна сериозно.

- Заради това сега ще се заемем с другото нещо, което наистина искам да направя. А то е да намеря пирамидата на Озирис. - Тя погледна първо към символа, изсечен на сте­ната, а след това към Мейси, която стоеше до входа. - Но ако искаме наистина да успеем, трябва отново да работим като екип. Съжалявам, че така ти се нахвърлих, Мейси. Не трябваше да го правя - не беше професионално. Освен това си права, нямаше да се справим без теб.

Мейси все още се мусеше, но прие извинението.

- Може би и аз се държах малко дразнещо. Така че… из­винявайте, доктор Уайлд.

- Благодаря. Името ми е Нина - добави тя след малко. - Наричай ме Нина.

Лицето на младата жена се разведри.

- Добре, Нина. - Тя се върна обратно в помещението.

- И така - рече Еди, - какво имаме тук?

На пръв поглед онова, което Мейси беше открила, не беше нищо особено - обикновен символ, висок пет санти­метра, изсечен в камъка точно под тавана. Представляваше стилизирано око - същото, каквото беше включено в логото на Храма на Озирис.

Еди погледна компаса си.

- Така, значи то гледа… на двеста и десет градуса. - Той извади картата и я разгъна на каменния под. - Следовател­но търсим каньон в тази посока, нали?

- Сребърния каньон, да - потвърди Нина.

Той използва компаса, за да приравни картата към реал­ния свят.

- В тази посока има сравнително малко каньони в пус­тинята - каза той. - Какво точно казва зодиакът?

- Просто, че второто Око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон. Предполага се, че става въпрос за нача­лото му, защото останалите йероглифи описват къде трябва да се отиде, щом стигнем до края му.

- Добре. Значи търсим началото на каньон. - Той се вгледа отблизо в контурните линии, скупчени нагъсто там, където потоците бяха прорязали пътя си през високите час­ти на пустинята. - Тук - продължи Еди, почуквайки с пръст по картата. - Този каньон води до голяма открита равнина и започва точно от линията, в което гледа окото. Каньонът из­лиза тук - ново потупване, - а десетте километра на запад ще ни отведат… ето тук.

Нина се наведе към картата. На мястото, което сочеше Еди, не се виждаше нищо. Съвсем нищо; контурите бяха толкова разлети, сякаш за да направят района практически плосък.

- Ако това е правилният каньон.

- Намира се на около двайсет и пет километра оттук и теренът не е чак толкова лош. Ако внимаваме, можем да оти­дем с кола дотам.

Нина погледна огромната празнота на картата. Вероят­ността там да има неизвестна пирамида беше много малка, но тя беше откривала невероятни неща на също толкова без­плодни терени.

- Първо ще проверим каньона - и ако ни се стори, че е правилното място, ще тръгнем по него и ще видим дали на­истина ще ни отведе до пирамидата на Озирис.

- Трябва - обади се развълнувано Мейси и се изправи.

- Всичко съвпада. Трябва да е там!

- Нека първо намерим проклетото нещо, преди да започ­нем да празнуваме - предупреди я Еди.

- Ще го намерим, сигурна съм! О, Боже! Ще станем из­вестни! Добре де, вие вече сте, но аз също ще се прочуя! - Тя изскочи бързо навън, спря се да събере разпръснатите стра­ници и погледна засрамено Нина. - Ако каньонът е само на двайсет и пет километра оттук, ще стигнем за нула време!

- Никога не е карала кола през пустинята, нали? - рече Еди, когато Мейси се изгуби в коридора. Той забеляза, че Нина гледа след младата жена с нещо средно между копнеж и завист. - Какво?

- Някога и аз бях така ентусиазирана - въздъхна тя. - Това някак си ми липсва.

- Не си изгубила ентусиазма си - каза той, сгъвайки кар­тата. - Исусе, захапеш ли нещо, не мога да ти затворя устата.

- Не, имам предвид… - Тя отново въздъхна. - Аз съм само с дванайсет години по-голяма от нея, но се чувствам много постара. Къде отлетя времето, по дяволите?

- Нали няма пак да вземеш да изпадаш в депресия? - полузаядливо, полушеговито изрече Еди. - Наситих й се на­последък.

- Да, благодаря за съчувствието.

- Не, наистина, ако някой трябва да се депресира, то това съм аз. След две години ставам на четирийсет. На четирийсет! Възрастен и стар, и такива ми ти работи!

- Според мен скоро няма да пораснеш.

- Да бе! - Те тръгнаха след Мейси по коридора.

*

Очуканият им лендроувър дифендър потегли през изсу­шената от слънцето пустош. Дори с отворени прозорци и усилена до крайност вентилационна система, в кабината беше отвратително горещо - старият джип нямаше климатик. Еди, който управляваше возилото с десен волан, се бо­реше с жегата, като отпиваше често от бутилката си с вода, а Нина се опитваше да се движи колкото се може по-малко.

Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.