Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис Страница 52

- Да - отвърна неохотно Озир. - Да, прав си. Съжаля­вам. Трябваше да те послушам, братко.

Шабан кимна и на белязаното му лице се изписа удов­летворение.

- Значи се разбрахме. Намираме ги, убиваме ги и пира­мидата остава за нас.

- Разбрахме се - отвърна Озир.

- Има само един малък проблем - обади се Кротала с натежал от сарказъм глас. - Не знаем къде отиват, не знаем и къде се намира пирамидата.

- Трябва ни експерт - рече Шабан. - Някой, който по­знава цялата история на Египет.

- Хамди? - попита Озир.

Шабан поклати глава.

- Хамди е един прехвален библиотекар. Трябва ни ня­кой от световна класа… - В този миг го осени една идея и той се усмихна злобно. - Някой, който има зъб на Нина Уайлд. - Той извади телефона си и избра един номер от бе­лежника: на щаба им в Швейцария.

- Обажда се Себак Шебан. Свържете се с Агенцията за световно наследство в Ню Йорк и да им предайте… предай­те им, че искам да говоря с доктор Лоугън Бъркли.

21.

ЕГИПЕТ

Онова, което първоначално изглеждаше като най-обикновено пътуване обратно към Египет, се оказа много по-стресиращо преживяване. Опитът да си вземат билети от Ница беше осуетен, когато за голям свой ужас Мейси откри, че кредитната ѝ карта е анулирана. Родителите ѝ бяха спре­ли кранчето.

След гневен разговор с дома стана ясно, че кредитът ѝ ще бъде възстановен само ако се съгласи да се прибере ди­ректно в Маями. Предложението на Нина, че може спокой­но да се прибере в Щатите, след като вече са разбрали, че Абидос е ключът към откриването на пирамидата на Озирис, не се прие добре.

Еди успя да потуши напрежението между двете жени, като предложи маршрут, който ограничените им финанси можеха да покрият - полет от Ница до Атина с нискотарифен превозвач, след това до Кипър, а оттам с ферибот до еги­петския Порт Саид. Последва бавно и изморително пътува­не по суша с влак на юг, към град Сохаг. Изнервени до край­ност, те изминаха последните няколко километра с взет под наем джип и три дни след напускането на Монако най-по­сле стигаха до крайната си дестинация.

Ако в Кайро беше неприятно горещо, то в Абидос, кой­то се намираше на триста четиристотин и петдесет киломе­тра по на юг, в покрайнините на Сахара, беше агонизиращо. Температурата надхвърляше сто градуса по Фаренхайт141, а ако случайно се появеше някакъв ветрец, той носеше със себе си стипчив пясък. Нина вече беше започнала втората си бутилка с вода, а беше едва сутринта.

Както обикновено, Еди не изглеждаше впечатлен от ус­ловията и продължаваше да носи коженото си яке; единстве­ната му защита от изгарящото слънце беше кърпа, завързана на главата му, за да предпазва оплешивяващото му теме.

- Можеше и да е по-лошо, скъпа - отбеляза той. - Поне е суха жега.

- Много смешно - сопна му се Нина. Бледата ѝ кожа я беше принудила да се увие от глава до пети и за разлика от съпруга си, тя изнемогваше от горещината. - Боже, мразя пустините. Защо най-интересните руини винаги се намират на подобни забравени от Бога места?

Но независимо от лошото ѝ настроение, тя си оставаше впечатлена от онова, което ги очакваше. Останките на древ­ния град Абидос заемаха голяма площ, великолепието на храмовете контрастираше ярко с грозното малко селце, кое­то се намираше близо до тях. Но когато застанаха пред по­стройките, те осъзнаха, че модерният свят е останал буквално и преносно зад тях, а пред погледите им, освен частично засипаните останки от Озириона, се простираха единствено бледата пустош и далечните скали на Западната пустиня.

Цялото място беше почти изцяло на тяхно разположе­ние. Междуградският автобус, който бяха следвали, продъл­жи към следващата си спирка от обиколката на Горен Еги­пет. Наблизо се навъртаха двама полицаи - свободните по­сещения на руините не бяха позволени, - но един скромен подкуп ги убеди да се разходят за няколко часа до селцето.

- И така, какво търсим? - обърна се Нина към Мейси. - Ти си експертът.

- Е, не мога да се определя точно като такава - отвърна момичето с фалшива скромност.

- Не разполагаме с друг - рече презрително Нина. - Така, какво да правим?

Мейси се обърна към една много по-голяма и по-запа- зена постройка, която се издигаше зад тях.

- Това е храмът на Сети или Сетос - каза тя, - построен от сина му Рамзес Втори някъде около 1300 година преди новата ера. Той има уникална архитектура. Всички остана­ли египетски храмове се строят в права линия, нали? Вли­заш през входа и вървиш право напред. Но този тук - тя по­сочи към една част отдясно - образува чупка.

- Харесвам чупките - каза Еди.

Нина му изшътка.

- Защо са избрали такава форма?

Мейси погледна към Озириона.

- Смята се, че Храмът на Сети и Озириона са построени по едно и също време. Поне така пише в повечето книги. Така смята и професорът ми. Но за мен това няма голям смисъл, а се оказа, че доста археолози също смятат така. Защо ще тръгнеш да строиш храма с чупка, за да избегнеш съседната сграда, ако ги строиш едновременно? Разполагали са с достатъчно място, за да издигнат втората сграда по-далеч от първата. - Тя посочи празната пустиня покрай руините.

- Значи има и друга теория? - попита Нина.

Мейси кимна.

- Някои смятат, че Озирионът вече е бил тук много пре­ди 1300 година пр. н. е. Бил е погребан под пясъка, но Рамзес го е открил, докато е строял храма на Сети. Строежът е бил твърде напреднал, за да се спира работата, но не е искал и да събаря Озириона… затова променил строителните пла­нове и поискал храмът да бъде построен до него.

- Защо толкова е искал да го запази? - попита Еди.

Нина знаеше.

- Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.

- И ако са били прави - каза Мейси, - някъде вътре тряб­ва да се намира окото на Озирис.

- Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само… да го намерим.

Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представля­ваше яма, на дъното на която се виждаше издигната пост­ройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини из­глеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.

Еди изкриви лице с отвращение.

- Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.

- Не е чак толкова дълбоко - каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. - Надявам се. - Тя предпаз­ливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочи­ната ѝ е няколко сантиметра. - Ох. Добре, че не дойдохме през дъждовния сезон. - Тя се обърна към Мейси и Еди, ко­ито се присъединиха към нея; в този миг забеляза един от­вор в северозападния край, зад който започваше тъмен про­ход. - Това къде води?

- Това е тунел, който стига до северния вход - отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.

Еди надникна вътре.

- Сега не води до никъде - затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. - Той прецапа до другия край на коридора.

- Току-що ми хрумна нещо. Ако това око трябва да гледа към пирамидата и тя се намира някъде на запад, то ще се нами­ра на източната стена, нали?

- Мъжът с откачената шапка има право - обади се Мей­си и двамата се усмихнаха един на друг.

Нина свали раницата си, измъкна отвътре едно фенерче и влезе през отвора на стената. От водата се издигаше рам­па; малката стая във вътрешността беше суха. Тя влезе и примигна няколко пъти, докато очите ѝ не привикнаха с тъмното. Подобно на коридора, и тук стените бяха голи, неукрасени.

Еди и Мейси я последваха.

- Виждаш ли нещо? - попита Еди.

- Още не. - Нина внимателно огледа стените за някак­ви белези. Междувременно Мейси извади своето фенерче и започна хаотично да обхожда с лъча наоколо. - Ще спреш ли най-после - каза Нина. - Нищо няма да намериш, ако просто го размахваш насам-натам. Трябва да претърсваме внимателно, секция по секция…

- Аха! Намерих го! - прекъсна я Мейси. Тя беше насо­чила светлината към едно място високо над главите им. - Виждате ли? Едно Око на Озирис. Направо съм смаяна!

- Това вече е друго - рече Еди при вида на изсечения в камъка символ. - Археология без скучното мотане насам-натам.

Търпението на Нина окончателно се изчерпа.

- Кога ще започнете да приемате това на сериозно? - из­вика тя и гласът ѝ отекна в помещението. - Нямаше да е скучно, ако проявяваше поне малък интерес към работата ми - рече тя на Еди, преди да се обърне към Мейси. - А ти, ако наистина искаш да бъдеш археолог, започни да се държиш като такъв. Или поне като възрастен човек!

Еди изкриви саркастично лице.

- О, директорският глас. Направо го обожавам.

Но Мейси беше шокирана от нападката.

- Но… нали го намерих - рече тя и посочи символа.

- Чист късмет! - сопна ѝ се Нина. - И защото не си ме­тодична, направи същото като Лоугьн при Сфинкса - устре­ми се към наградата, без да обръщаш внимание на остана­лото, което можеше да се окаже важно.