Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис Страница 58

Тя се придвижи рачешката към лявата му част в търсе­не на ръб. Пръстите ѝ напипваха само гладък камък. Още няколко стъпки. Нищо. Насили се да забави дишането си в опит да запази ограничения си въздух.

Господи, ами ако египтяните бяха построили лабиринт? Ами ако попадне в задънен край…

Трябваше да има изход. Ако строителите са искали ни­кой да не стигне до гробницата на Озирис, са щели да за­пълнят всички тунели. „Правилните” хора, свещениците, които бяха превърнали краля в бог, са знаели пътя. Тя тряб­ваше да го намери.

Бързо. Много бързо.

Йероглифите…

Като сдържаше дъха си, тя потопи глава във водата. Маркировките по пода блещукаха, осветени от адската свет­лина на повърхността. Тя нямаше представа какво пише там, но Окото на Озирис беше повтарящ се символ, който се взи­раше безизразно в нея с тъмния си ирис.

С изключение на един.

Този ирис гледаше вляво, по дължината на каменната плоча.

Тя тръгна в тази посока, протегнала напред ръце. Дръжка­та вече пареше болезнено. Нина размърда пръсти, опитвайки се да отдалечи момента, в който вече нямаше да издържа.

Другата ѝ ръка продължаваше да опипва стената, оти­вайки все по-напред и по-напред…

Ъгъл!

Тя се хвана за ръба и се издърпа напред. Погледна надо­лу и видя още едно Око на Озирис, което този път гледаше към края на камерата. Запъти се натам, ускорявайки крачка. Видя второ гледащо нагоре око, после друго, което я насочи надясно.

Пушекът от горящия петрол се издигаше през комина, но температурата в залата се покачваше. Скрил лице зад вдигнатите си ръце, Еди следеше плъзгащото се сред пламъ­ците кълбо, което като че ли се луташе без посока. Беше пре­минала половината път, но едва ли имаше още много въздух.

Нина вече не отместваше поглед от очите. Въздухът имаше странен вкус и беше започнал да се сгорещява.

Още едно око. Напред. Пръстите започнаха да я болят. Още колко ли имаше? Въздухът започна да не стига, тя усе­ти замайване.

Поредното око, което я упъти надясно. Пръстите ѝ плам­тяха, треперещата ѝ ръка клатеше шлема. Изпод ръба му из­скочи мехурче въздух и водата нахлу, за да заеме мястото му.

Следващото око гледаше нагоре - и тя зърна сянка.

Другия тунел!

Отново придърпа шлема под повърхността и се наведе максимално, за да мине през ниския тунел. Шлемът се удари в камъка и издрънча като камбата. Само още няколко стъпки…

Когато Нина излезе от тунела, въздухът в кълбото го из­дигна рязко нагоре и попарените ѝ пръсти изпуснаха дръжката. Застоялата вода я блъсна в лицето. Тя се закашля и се опита да се изправи. Краката ѝ бяха омекнали. Тя залитна към едната стена на малкия басейн и се опита да се хване за ръба му.

Пръстите ѝ го откриха. Тя се издърпа нагоре и излезе на сухо, дишайки тежко.

- Успя! - извика Мейси.

- Слава Богу - рече Еди. - Нина, добре ли си?

Нина се опита да надвика грохота и пукането на пламъците.

- Страхотно! - изграчи тя, вдигайки палци. - На дъното на басейна има пътека. Очите на Озирис показват пътя, кой­то трябва да следвате!

Еди разтърка ухото си.

- Разбра ли какво каза?

- Да следваме посоката, в която гледат очите на Озирис от дъното - перифразира Мейси. - Не я ли чуваш?

- Ушите ми са позаглъхнали - призна си той. - Твърде много експлозии. - Той огледа басейна. Пътеката, по която беше минала Нина, се виждаше ясно, криволичеща линия от разбъркан петрол. - Аз тръгвам пръв. - Той подаде на Мей­си единия от шлемовете. - Ти ще вървиш след мен и ще се държиш за якето ми.

Той влезе в басейна, пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да насити дробовете си с кислород, след което се потопи и тръгна към късия тунел. Мейси се поколеба, но се плъзна след него и се хвана за пешовете на якето му.

Тъй като знаеха какво да търсят, преминаха по-бързо от Нина - макар че дръжката в шлема на Еди пареше болезне­но, когато стигна до другия басейн. Той се изправи и хвърли шлема настрани, като дишаше тежко, докато Нина му пома­гаше да излезе.

- Ох, по дяволите - рече той, потапяйки попарените си пръсти във водата. - Тази ръка я използвам и за други неща.

- О, Еди - пропя Нина. - Нищо де, ще се наложи да се задоволиш с мен.

- Готово, имаме си огън, трябва ни само едно одеяло.

Мейси изскочи от водата.

- О, Боже! - изпъшка тя, поглеждайки към огненото езе­ро. По-голямата част от плаващия петрол беше изгоряла и пламъците постепенно утихваха. - Що за извратен мозък би измислил такова нещо?

- Да му се чуди човек - отвърна Нина, докато проверя­ваше дали водоустойчивото ѝ фенерче все още работи. - Но знаеш ли какво всъщност ме притеснява?

- Какво?

- Че трябва да преминем през още пет арита.

- Чакам ги с нетърпение - отбеляза саркастично Еди, прокарвайки ръце по дрехите си, за да ги поизцеди. - Какво следва?

- Господарката на дъждовните бури - отговори Мейси, която последва примера му

- Страхотно. Сякаш не преживяхме достатъчно. - Мокри до кости, те започнаха да се изкачват по следващия коридор.

23.

Тунелът продължи да се спуска спираловидно в пира­мидата. Още египетски богове украсяваха стените, преду­преждавайки нарушителите, че ги очаква сигурна смърт.

Нина се страхуваше повече от физическите, отколкото от свръхестествените заплахи. Беше научила от първа ръка, че колкото по-грандиозни и важни са древните сгради, тол­кова по-садистично гениални са капаните в тях.

А пирамидата на Озирис беше много грандиозна и важна.

Фенерчетата им осветиха колоните, които стояха пред следващия арит - но зад тях не се забелязваше друга каме­ра, стръмният коридор продължаваше.

- Току-що осъзнах нещо - обади се Еди. - Този коридор ще ни отведе точно под залата, от която излязохме преди малко.

Нина си представи пътя, по който бяха дошли.

- Смяташ ли, че ще представлява проблем?

- Ами нали следващият капан е свързан с дъждове, а горе имаше доста голям басейн с вода.

- Много си прав. - Тя насочи фенерчето си към тавана. За разлика от боядисаните стени, той представляваше про­сто гол камък. - Не виждам никакви дупки.

Еди също проведе разследване.

- Таванът изглежда наред… но това е нещо ново. - Той плъзна лъча на фенерчето по пода. Покрай стените имаше вдлъбнати канали с ширина около десет метра и също тол­кова дълбоки.

- Приличат на канавки - отбеляза Мейси.

- Тук няма нищо такова - каза Еди, оглеждайки колони­те. - Да, мисля, че пак ще се намокрим.

- Но какво ли ще стане? - попита Нина. - Ще превърнат мястото в гигантски смъртоносен водопад?

- Не им подхвърляй идеи - обади се Мейси, поглеждай­ки нервно към наблюдаващите ги богове.

- Това е единственият път надолу - обяви Еди, - така че рано или късно ще разберем. Освен ако не искаш да се вър­нем… О, кого заблуждавам? Нямаше смисъл дори да питам.

- Защо тогава въобще сме си правили труда да стигнем дотук? - посочи Нина с усмивка. - Освен това първият капан беше счупен, а през втория минахме сравнително лесно.

- О, да - изсумтя той, показвайки почервенялата си ръка, - преминаването през огненото езеро беше фасулска работа!

- Добре де, беше трудно. Но сме се справяли с по-голе­ми трудности. Докато главите ни са на раменете, всичко ще бъде наред!

Мейси вдигна показалец.

- Нали не сте забравили, че последният капан се нари­ча Онзи, който реже глави?

- Значи ще се наведем! - Тя насочи фенерчето си надо­лу Коридорът продължаваше по права линия още известно време. - Просто трябва да сме много внимателни и да не прибързваме.

Еди сложи ръка на мокрото ѝ рамо.

- Добре, тиквичке. Но този път аз ще вървя пръв, става ли?

- Води, тиквичке - отвърна гя и го плесна по задника.

- Я си намерете стая - промърмори Мейси. - Или гробница!

- Ха! - изсумтяха в един глас Нина и Еди.

- Какво? Само той ли може да си прави шеги?

- Ама моите са забавни - каза Еди и започна да се спус­ка по коридора.

Нина тръгна след него.

- Въпрос на вкус, скъпи.

Лицето му ставаше все по-сериозно, докато осветяваше последователно тавана и пода. Нещо привлече погледа му и той спря.

- Опа! - Той посочи към тавана. - Процепите между блоковете стават по-големи.

Нина прокара пръст по тях. Посипа се фин прах.

- Хоросанът се троши.

Мейси прехапа устни.

- Точно каквото ни трябва, когато над главите ни са над­виснали гигантски каменни блокове, а?

- Със сигурност трябва да я караш по бавно - рече Нина, когато Еди отново тръгна напред.

Той кимна, забелязвайки, че целият таван е направен все тъй калпаво - както и пода.

- Каквото и да прави Господарката на дъждовните бури - каза той, - мисля, че всеки момент ще се стовари…

Павето под крака му леко хлътна.

Всички замръзнаха. Иззад стените се разнесе тихо щра­кане, докато ефектът на доминото се приближаваше към завършека си…

Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характе­рен шум.

На вода.

- По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бли­каше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.